Скотт Мариани - Изгубената реликва

Анатолий огледа графиката. В главата му се въртяха едни и същи два въпроса: Защо му е на някой да рисува подобна тъпа и потискаща картина? И защо някой ще иска да я притежава? Струваше му се, че неговият старец би трябвало да избере нещо по-добро.

До стъкления шкаф, в който беше графиката, имаше малка табела. На нея пишеше: „Франциско Гоя (1746–1824)“. Отдолу бе обяснено как графиката била смятана за загубена, как била открита… и други подобни глупости. Анатолий я погледна бегло. Поклати глава и огледа замислено другите картини наоколо. Големи, внушителни маслени платна в пищни позлатени рамки.

Те бяха по-подходящи. Той не ценеше подобни неща, но все пак беше чувал префърцунени имена като Да Винчи. Не беше нужно да си сноб, за да разбереш, че по стените виси цяло състояние и чака да го вземеш. Само една от тези картини вероятно щеше да му донесе ново ламборгини, дори и след като извади дела на другите. И още повече се чудеше защо баща му го изпрати да вземе тази глупава рисунка на молещия се кльощав нещастник. Дори нямаше хубава рамка — само обикновено черно дърво.

Все едно. Анатолий въздъхна и отново насочи вниманието си към Гоя. Вдигна автомата и се канеше да надупчи защитното стъкло, когато си спомни какво му беше казал онзи гадняр Майски за предпазните щори, които се спускат и блокират всичко, ако някой реши да пипа картините. Преди да вземе графиката, трябваше да се въведат трите кода за дезактивиране на вторичната алармена система. Точно така. Някои неща в плана на баща му все пак имаха смисъл.

Анатолий се върна в страничната стая, като размахваше оръжието си. Мина покрай масата и взе една пълнена маслина от чиния, която не бе успял да строши преди малко. Мушна я през дупката за устата на маската си и започна да дъвче шумно, докато приближаваше скупчилите се един до друг заложници. Гурко и Риков стояха над тях със заплашително насочени оръжия. Туркин стоеше край прозореца и зареждаше пълнителя си с патрони, които вадеше от джоба си. Роко Маси и един от останалите се бяха отпуснали на сгъваеми столове с опрени на коленете оръжия. Двамата италианци, които Роко беше изпратил горе, все още не се бяха върнали.

Анатолий лапна още една маслина и огледа изплашените лица пред себе си. Чувстваше положението под пълен контрол. Погледът му се спря върху младо момиче в прегръдката на майка си. Лицето й беше скрито под русите къдрици, но каквото видя по-долу, му хареса. Презрамката на хубавата рокля се беше плъзнала от рамото и се виждаше тънка презрамка на сутиен. Едва ли е на повече от петнайсет, помисли си той и се зачуди дали беше още девствена. Напъпило цвете, което само чакаше да бъде откъснато от стария Анатолий. Добре. Много добре.

Няколко души изпъшкаха, когато той се наведе и грабна ръката на момичето. Заболя я от желязната му хватка и тя простена. Анатолий я дръпна рязко, за да я отдели от майка й, и я обърна, за да види лицето й. Толкова миловидно. Погали я леко по бузата. Беше лепкава от засъхнали сълзи и това го възбуди. Той наклони леко глава, вгледа се в сините влажни очи и пусна крива усмивка.

— По-късно, бебче, по-късно — промърмори на руски.

Сега обаче имаше по-важна работа. Пусна момичето на пода и огледа лицата на заложниците. Веднага разпозна тримата, които беше видял на снимка в кабинета на баща си.

— Ти, ти и ти — посочи ги той с автомата си.

— Ставайте! — изрева на италиански Роко Маси.

Де Крешенцо, Корсини и Силвестри се изправиха с изтръпнали крайници и изпомачкани от седенето на пода дрехи. Графът беше пребледнял като мъртвец. Силвестри изтупа костюма си и се опита да запази достойнство. Пълното лице на Корсини се зачерви от възмущение. Отвори уста, за да каже нещо, но не успя, защото Гурко го фрасна през устата, сграбчи го за яката и го запрати с все сила към вратата. Корсини се препъна, Анатолий се прицели в задника му и със силен шут го запрати по очи вън от стаята.

— Няма нужда от това насилие — обади се Де Крешенцо. — И бездруго ще направим каквото искате.

— Знаем — каза Роко Маси.

Изведоха Силвестри и Де Крешенцо през вратата, докато Корсини се надигаше с мъка от пода. Анатолий посочи една врата малко по-нататък.

— Попитай ги какво има там — нареди той на Роко.

Едрият италианец преведе. Де Крешенцо се прокашля и отвърна:

— Там е стаята, от която се управлява охранителната система.

— Отворете я.

Графът затършува из джобовете си, извади връзка ключове и отключи вратата. Анатолий я бутна да се отвори и влезе пръв. Стаята беше малка и почти гола, ако не се брояха два метални шкафа за документи, една маса с компютърна техника и няколко стола.