Скотт Мариани - Изгубената реликва

— Ужасно! — мърмореше на съпруга си кльощава белокоса дама в синя рокля. Той беше на около деветдесет и ходеше с бастун.

— Може би не е чак толкова отвратително, колкото пирамидата пред Лувъра, но въпреки това е грозно.

— Намирам концепцията за… органично свързана, а ти? — обърна се един от бохемите към жената, която беше с него. — Искам да кажа, че е толкова… как се казва…

Той шляпаше из галерията със сандали и рошавата му коса и брада предизвикваха повече недоволство, отколкото архитектурата на сградата. Почитателят на Редфорд не му обръщаше никакво внимание.

— Е, какво ще кажете, синьор Хоуп? — попита Донатела.

— Както вече споменах, не разбирам много от изкуство — отвърна Бен.

Той обаче разбираше достатъчно, за да си даде сметка защо галериите по света са били толкова придирчиви, преди да заемат картините си на тази галерия. На платната по стените имаше подписи, от които на всеки колекционер можеше да му се завие свят. Пикасо, Шагал, Моне.

— Има и Да Винчи — каза гласно той и повдигна вежди.

— О, да — усмихна се Донатела. — Има картини от всички велики художници. Идеята бе да открият центъра с истинско събитие. Фабио ми каза, че са искали да изложат и Делакроа, но не е имало достатъчно място. — Докосна ръката на Бен и кимна към другия край на галерията, където стоеше мъж над четирийсет в безупречен син копринен костюм. — Това е Алдо Силвестри, един от собствениците. А виждате ли онзи, който е до картината на Пикасо?

— Ниският дебелак ли?

— Сигурна съм, че ще се зарадва, ако чуе това. Луиджи Корсини е съдружник на Силвестри. Парите обаче осигурява граф Пиетро де Крешенцо. Без неговото влияние галерията нямаше да е факт. Нямаше да има и изложба на такова ниво.

Донатела го посочи. Наближаваше шейсет, висок и слаб, пригладена с гел коса… Можеше да мине за погребален агент, ако не беше стилната папийонка. Стоеше с група хора в един ъгъл с чаша вино в ръка.

— Де Крешенцо е една от най-старите аристократични фамилии в региона, с много пъстра история — добави Донатела.

— Познавате ли ги?

Тя кимна.

— Преди време графът финансира няколко проекта на Фабио.

Де Крешенцо сякаш долови, че говорят за него. Усмихна се на Донатела, извини се на събеседниците си и се приближи. Тя му обясни, че Фабио ще закъснее, и представи Бен.

— Да си говорим на „ти“ — предложи графът и стисна ръката на Бен. — Използвам титлата си само за да отварям врати и да впечатлявам надути политици и бордове на музеи. Значи въпреки чудесния италиански не си от тук?

— Само минавам — отговори Бен.

— Турист? Ще останеш ли поне няколко дни в Италия?

— Не, за жалост. Утре летя за Лондон.

Де Крешенцо потрепери.

— Полет! Не мога да си помисля, че ще се кача на самолет! Ирационално е, знам.

— Създали сте впечатляваща галерия — отбеляза Бен.

Де Крешенцо се усмихна широко и показа два реда неравни сивкави зъби.

— Благодаря, благодаря. Голямо щастие е, че успяхме да съберем такава великолепна експозиция с картини на фантастични художници.

— Фамилия Де Крешенцо винаги ли е подкрепяла изкуствата? — попита Бен, съзнавайки, че възможностите му да води разговор на културни теми са ограничени.

— О, не. Дядо ми, граф Родинго де Крешенцо, беше груб и тираничен човек, който презираше културата с цялата си душа, както и артистичния талант на първата си жена Габриела. Семейството ни дължи на нея артистичното си наследство. След като направил всичко възможно да потисне таланта й, дядо ми всъщност му дал нужния тласък, като я прогонил от дома им през хиляда деветстотин двайсет и пета и я оставил без никакви средства. След като се отървала от контрола му, тя станала богата и известна. Рисувала под моминското си име Габриела Джордани.

Бен кимна и се усмихна учтиво, донякъде изненадан от драматичния разказ на Де Крешенцо за миналото на семейството му. Изведнъж си даде сметка, че графът очаква реакцията му при споменаването на Габриела Джордани. Сви рамене извинително.

— Както казах на Донатела, познанията ми за изкуството са доста ограничени. Боя се, че не познавам творбите на Габриела Джордани.

Де Крешенцо се смръщи и поклати глава.

— Родинго и Габриела нямали деца. Баща ми се родил едва от втория брак на Родинго с жена с невероятна красота. Иначе щях да имам честта да съм свързан не само по име, но и по кръв с една от най-завършените и почитани италиански художнички на двайсети век.

Той посочи ентусиазирано зад себе си към един ъгъл от изложбата. Бен проследи жеста му с поглед.