Скотт Мариани - Изгубената реликва

Фийби сякаш не забеляза нищо.

— Ето къде сте — каза тя весело. — Чудех се къде изчезнахте.

— Дойдох за глътка вода — обясни Брук.

Сърцето й биеше учестено, държеше чашата, сякаш за да представи доказателство. Защо, по дяволите, се чувстваше така, сякаш трябваше да се оправдава? Ядосваше се на себе си, но още повече на Маршъл, задето я бе поставил в тази ситуация. Фактът, че бе прикрила всичко така добре, я караше да се чувства като съучастник.

Маршъл излезе веднага, защото изведнъж реши, че трябва да се погрижи за гостите. Брук преглъщаше с усилие, докато говореше със сестра си, все едно че нищо не се бе случило. След още двайсет минути тя се извини и се прибра вкъщи объркана и разстроена.

Една сутрин през седмицата след партито Брук се прибираше с колата си от работа, когато й се обади Фийби развълнувана и настоя да се видят същия ден. Срещнаха се в кафене на „Пикадили“. Брук веднага разбра, че нещо не е наред. Сестра й изведнъж й се стори доста по-възрастна за нейните трийсет и осем години, изпита и измъчена. След като изяде повече еклери от обикновено, тя най-накрая изплю камъчето:

— Маршъл има любовница.

— Какво?

— Сигурна съм.

— Защо си сигурна?

— Престана да ми обръща каквото и да било внимание. Прибира се късно. Станал е раздразнителен и неспокоен.

Боже! Брук изтръпна.

— Работата му е напрегната, Фийби. Може да има проблеми. Това не означава непременно, че…

— Има и друго — прекъсна я Фийби. — Купил е бижу. Намерих квитанцията в джоба му. От „Тифани“. Три хилядарки. За кого е, а?

— Може би иска да те изненада.

— Седмица след годишнината ни? Коледа още е далеч, а рожденият ми ден е след седем месеца. Не е за мен, Брук. Знам. — Фийби се разплака. — Няма да го понеса, ако ме изостави! Ще умра!

Брук направи всичко по силите си, за да увери сестра си, че всичко е наред. И че всичко скоро ще се оправи.

Искаше й се да убие Маршъл.

И тогава, две нощи по-късно, дойде първото телефонно обаждане.

— Аз съм. Сама ли си?

— Разбира се, че съм сама. Живея сама. Три през нощта е. Маршъл, отивай да спиш.

— Не мога.

— Дочуване.

Единайсет, дванайсет, тринайсет пъти той се опита да й се обади онази нощ и не я остави да мигне до сутринта. Следващата вечер дойде чукането на вратата, което тя очакваше. На прага стоеше Маршъл и искаше да знае защо тя не вдига телефона. Разтревожена, че може да направи сцена, тя го пусна да влезе.

И направи голяма грешка.

— Виждам как ми говориш, как ме гледаш, как се смееш, когато разказвам нещо… Знам, че ме харесваш. Признай го. Имаш чувства към мен.

Тя усети алкохол в дъха му.

— Преминаваш границата, Маршъл! — извика тя. — Няма да допусна да причиниш това на Фийби!

— Аз ли й го причинявам? Всичко е заради теб! — Бръкна в джоба си и извади малко пакетче. — Виж… да не се караме. Нося ти подарък.

Брук го изгледа с ужас — знаеше какво е.

— Не го искам.

— От „Тифани“ е.

— Дай го на Фийби. Сестра ми. Твоята съпруга, забрави ли?

— Между мен и Фийби всичко е свършено.

— Не и според нея. Би трябвало да се срамуваш от себе си.

— Но…

— Слушай, Маршъл… Държиш се с мен напълно ирационално. Ясно ми е, че преживяваш някаква криза, и си мисля, че трябва да потърсиш помощ от психотерапевт. Мога да ти дам телефонните номера на няколко души…

— Да, луд съм — изсумтя той. — По теб. — Протегна ръка и я докосна по лицето.

Брук се дръпна рязко.

— Престани. Мисля, че вече трябва да си тръгваш.

— Не мога. Обичам те.

— Това е нелепо, Маршъл!

— О… да… Ти обичаш онзи… Войника.

— Бен. Той не е… — Нямаше смисъл да го поправя. — Да, така е.

Маршъл се зачерви.

— Как можеш да имаш нормална връзка с човек, който живее в друга страна? Ето това е нелепо.

— Няма да е за дълго, защото смятам да се преместя при него. Не че това изобщо те засяга!

— Да не те е поканил? Обзалагам се, че не е.

— Върви си, Маршъл.

Най-накрая, с много заплахи и усилия тя успя да изгони зет си от дома си и да заключи вратата. Той остана вън, където сумтя и се моли известно време, после се качи в бентлито, паркирано до отсрещния тротоар.

През следващите седмици Брук се чувстваше объркана, ядосана, дори виновна. Под претекст, че иска да прекарват повече време заедно, тя се срещна с Фийби няколко пъти в града на кафе, но никога в нейната къща или в своя апартамент. Чувстваше се добре, че може да подкрепи и окуражи сестра си, когато тя имаше нужда от нея. От друга страна, се чувстваше все по-зле и по-зле, защото криеше истината.