Скотт Мариани - Изгубената реликва

Скочи в джипа и го паркира край пътя. Остави коженото си яке на седалката — беше твърде горещо.

— Да тръгваме — подкани той момчето и го улови за ръка. Заключи джипа с дистанционното и тръгнаха.

Изминаха стотина метра по пътя и едва тогава Бен видя голямото внушително имение зад дърветата в далечината, сгушено като че ли в свой собствен парк зад каменна стена. Зад старата част на къщата се показваше свръхмодерна пристройка, огромна конструкция от стъкло и стомана, която изглеждаше завършена съвсем наскоро, тъй като наоколо все още имаше следи от строителните работи.

Наоколо не се виждаха никакви други къщи.

— Това ли е вашата къща? — попита Бен.

Джани мълчеше.

— Не си от приказливите, нали? — подхвърли Бен и поклати глава. — Добре. Няма значение.

Продължиха още няколко метра надолу по пътя и стигнаха до завой и портал в стената. Беше отворен, а през гората към усамотената сграда се виеше частен път.

По броя на колите, паркирани отпред, и двамата мъже в черни костюми, които седяха край живия плет, Бен разбра, че това не е резиденция. Като че ли вътре се провеждаше някакво светско мероприятие.

— Тук ли трябва да сме? — попита той детето.

Джани кимна едва забележимо, явно примирен с наказанието, което го очакваше.

Бен поведе момчето към сградата. Когато приближиха, видя, че отпред се разхождат хора, които се поздравяват, усмихват се и бъбрят помежду си. По нищо не личеше за какво са се събрали. Бен приближаваше вратата, все още хванал момчето за ръка, когато един от двамата мъже се отдели от плета и се запъти към него. Късо подстригана коса, крокодилска физиономия, безизразни очи като копчета, скръстени на корема ръце, евтин изпомачкан костюм — типична горила пазач. Бен се бе справял с милиони такива.

— Може ли да видя поканата ви, господине?

— Нямам покана — отговори Бен и отвърна на ледения му поглед. — Намерих момчето на пътя и мисля, че родителите му са вътре.

— Това е частна изложба и не е отворена за посещения. Никой не може да влезе без покана — изрецитира мъжът.

— Не ме интересува изложбата. — Бен не се опита да скрие раздразнението си. — Не чу ли какво ти казах току-що? Трябва да предам момчето на родителите му и няма да си тръгна, докато не го направя. Или ме пусни, или влез вътре и ги намери. Все ми е едно.

Приближи се мустакатият колега на горилата.

— Мога ли да помогна?

Бен го изгледа от горе до долу. Не беше толкова типичен като колегата си, но все пак Бен реши, че е по-добре да играе на сигурно.

— Кой е шефът тук?

— Сеньор Корсини.

— Тогава искам да говоря със сеньор Корсини.

— Той е вътре. И е зает.

Бен беше готов да ги прати по дяволите, когато откъм сградата долетя женски глас, който надвика шума. Тълпата се раздели и пропусна някаква жена. Беше на около трийсет, облечена с ярка жълта рокля. На рамото й висеше дамска чанта със златна верижка. Бен веднага долови приликата й с Джани — същите сини очи и същата пясъчноруса коса, прибрана на кок. Тя дотича и разпери ръце.

— Така се изплаших! Къде изчезна!? — Вдигна очи към Бен. — Господине, вие ли го намерихте?

— Да. И ако го бях намерил секунда по-късно, сега щеше да е под колелата на колата ми — отговори Бен.

Жената изгледа момчето ядосано и попита:

— Истина ли е, Джани?

— Да, мамо.

— Какво ти казах за пресичането на улиците?

— Знам, мамо.

— Почакай да кажа на баща ти — скара му се тя, а раменете на момчето увиснаха още повече, сякаш най-лошите му страхове се бяха сбъднали.

Беше загазил. Бен обаче видя, че майка му е по-скоро радостна, отколкото ядосана. Обърна се към него, изпълнена с благодарност и настоя да влезе вътре, за да изпие чаша вино.

— Моля ви, това е най-малкото, което мога да направя за вас.

Бен й благодари, погледна първата горила и отговори натъртено:

— Нямам покана.

— Глупости! — възрази жената. Извади картонена покана от чантата си и я размаха пред охраната. — Поканата на съпруга ми. За двама души. Но той не се знае дали ще дойде. Господинът е с мен.

Бен се поколеба за момент, после сви рамене. Какво толкова, по дяволите? — помисли си. — Все едно, няма къде да отида в момента. Освен това чашата вино му се стори добра идея. Не всеки ден му се случваше пред колата му да изскочи дете и страничните ефекти на шока все още не бяха отшумели.

— Е, щом настоявате — прие той с усмивка, промуши се странично между горилите и се насочи към вратата.

Ричмънд, Лондон