Скотт Мариани - Изгубената реликва

Бен едва ли би могъл да иска повече по отношение успеха на бизнеса. „Льо Вал“ носеше добри доходи, запълваше много сериозна ниша и беше безопасен.

Имаше обаче проблем. Започна като лек дискомфорт, като дразнещ сърбеж. През дългото горещо лято се засили, докато накрая той не можеше да спи през нощта.

Нямаше представа защо се чувства така и откъде се взеха демоните, които го влудяваха. Единственото, което съзнаваше с плашеща сигурност, бе, че животът, който си бе създал във Франция, вече не бе онова, което искаше.

Беше решил да изповяда тайната си първо пред Бунзи Маккълок и макар че с дни не мислеше за нищо друго, не беше никак лесно да го направи. Когато описа с какво точно се занимават в „Льо Вал“, той си пое въздух и заговори по същество.

— Работата е там, че сериозно се замислям да изоставя този бизнес — призна той. — Не казвам, че искам да го продам. Просто искам да се махна от там и да оставя всичко в ръцете на Джеф. Той може да управлява бизнеса с помощта на другите и Брук. И с твоя помощ. Ако проявяваш интерес.

Бунзи дръпна от цигарата. Мълчеше. Беше присвил очите си до цепнатини срещу залязващото слънце.

— Ти си най-добрият инструктор, когото познавам — добави Бен. — Не мога да си помисля на кого друг бих поверил втората позиция там.

— А ти? — попита Бунзи. — Ти какво смяташ да правиш?

Бен се замисли за момент.

— Не знам. Не съм сигурен какво искам. Трябва ми малко време, за да реша.

— Всеки трябва да се установи някъде, Бен. Всички го правим.

— Не знам дали съм от онези, които се установяват. Бог ми е свидетел, че съм се опитвал. Не се получава.

— Никога не си бил щастлив, освен ако не ти пари под задника. — Бунзи се ухили, после стана сериозен. — А тази Брук? Какво стана с нея? Имам чувството, че има нещо между вас.

Бен сведе поглед.

— И аз мислех така — отвърна той. — Понякога обаче не съм толкова сигурен. От известно време тя се държи, сякаш… — Млъкна и прехапа устни.

— Какво?

Бен въздъхна.

— Слушай, не искам да те обременявам с личните си проблеми. Какво ще кажеш за предложението ми? Интересува ли те?

Бунзи не отговори, а замислено смачка фаса в дъното на обърнатата количка.

Бен вече знаеше отговора. Беше го разбрал в мига, в който дойде тук, така че можеше и да не зададе въпроса. Изобщо не се изненада, когато след около минута размисъл Бунзи поклати глава.

— Поласкан съм, че ме каниш…

— Но отказваш?

— Така трябва. Съжалявам, Бен.

— Не казвай нищо повече, приятелю.

— На мое място ти би ли изоставил това тук?

— Не, ако съм с всичкия си. — Бен стана и се изтупа от прахта.

— Не се сърдиш, нали? — попита угрижено Бунзи.

— Не говори глупости. Радвам се за теб.

— Нали ще останеш за вечеря? Ще прекараш нощта при нас, нали?

— Разбира се.

Бунзи се оказа прав за готварските умения на Мирела. Вечерята беше обикновено блюдо от талиатели със сос песто с босилек, с настърган пармезан и полято с местно вино. Беше много далеч от изисканите блюда в баровските ресторанти, но Бен едва ли някога беше опитвал нещо по-вкусно. Изяде огромно количество с истинска наслада под одобрителния поглед на майстор готвача. Останаха до късно около дъбовата маса в малката трапезария и той почти успя да забрави тревожните мисли, които го измъчваха напоследък. Бунзи разказваше истории, наливаше вино, а свежият нощен въздух и цвъртенето на цикадите нахлуваха през отворените прозорци. Когато Бен настоя да им помогне да приберат масата, минаваше един часът. После Мирела му показа стаята за гости.

Той се събуди много преди разсъмване. Чувстваше се неспокоен, имаше нужда от движение. Измъкна се тихо и тича около час, като спря само за да се полюбува на изгрева. После се върна в къщата, взе душ и се облече — дънкова риза и тениска, с надпис: „ТАЙРЕЛ. Генетични репликанти“. Подарък от Брук. Тя много обичаше филма „Блейд Рънър“. Той не го бе гледал.

Закуската бе сервирана в кухнята — бъркани яйца и препечени филийки. Мирела не обърна внимание на протестите на Бен, че е погълнал храна за цяла седмица.

— Не се сърдиш, нали? — попита отново Бунзи, докато се мръщеше над чаша горещо кафе.

— Не, Арчибалд — отговори Бен.

— Добре. А сега накъде? Предполагам, ще се върнеш във Франция?

Бен поклати глава.

— Утре следобед имам резервиран полет от Рим за Лондон.

— По работа?

— Дълга история.

Бунзи и Мирела излязоха да го изпратят. Той се качи на шогуна, огледа за последен път райското кътче, което двамата си бяха създали, и подкара по черния път към шосето.