Скотт Мариани - Изгубената реликва

— Да, имам жена — отвърна той и млъкна.

После Бунзи отново попита:

— Е, няма ли най-накрая да ми кажеш за какво дойде чак до тук?

— Вече няма значение.

— Бен, ти си ми като син. Не ме карай да взема лопатата и с бой да извадя думите от устата ти.

Бен сви рамене.

— Добре. Дойдох, за да ти предложа работа.

Грузия

В кабинета на Григорий Шиков не можеше да влезе всеки. За някои това беше привилегия. За други обаче привикването в луксозното имение и ескортът от мълчаливи мъже в тъмни костюми не предвещаваха нищо добро.

Стаята с тъмна ламперия беше пълна със съкровищата, които Шиков усърдно бе събирал в продължение на повече от четирийсет години. В огромния старинен шкаф зад него стоеше великолепен бюст от лапис лазули на Фридрих Велики. На скрин в стил рококо, инкрустиран с позлатен бронз, изработен от Андре-Шарл Бул, беше поставен глобус, някога принадлежал на Адолф Хитлер. Обаче не друго, а огромната колекция от предмети от имперска Русия от периода между 1721 и 1917 г., свидетелстваше за пристрастността на Шиков към онова, което той с гордост смяташе за златна ера на родината му, и му беше спечелила прякора „Царя“. Подхождаше му идеално.

От всички исторически предмети в кабинета най-впечатляваща и стряскаща беше безупречно запазената картечница „Максим“, модел 1910 г., с водно охлаждане, с оригиналния й колесар. Заемаше ъгъла на кабинета и беше насочена право към онзи, който седеше пред масивното му бюро. Втренченото око на картечницата и присвитите очи на побелелия мафиотски бос можеха да извадят всеки от равновесие.

С изключение на Анатолий, единствения син на Шиков, който сега се протягаше на плюшения стол, докато баща му, облегнал лакти на бюрото, му обясняваше какво трябва да свърши. Третият присъстващ беше Юрий Майски, племенникът на Шиков. Стоеше край бюрото с ръце зад гърба и слушаше чичо си мълчаливо. Четирийсет и седем годишен, дребен и жилав, Майски тайно приписваше оредяващата си коса и бръчките по челото си на напрежението от работата за Шиков и организацията му през по-голямата част от живота си. Обичаше чичо си, но и се страхуваше от него.

Нямаше много хора, от които Майски се страхуваше повече. Един от тях беше синът на шефа. Когато старецът погледнеше Анатолий, виждаше единствено любимия си единствен син, неговата радост и гордост. А Майски виждаше трийсет и четири годишен психопат с руса коса, вързана на конска опашка. Лицето му беше издължено, слабо, изсечено като с длето, очите бяха живи и опасни. Майски беше убеден, че Анатолий Шиков е клинично луд, но не смееше да сподели това с никого.

Шиков долавяше напрежението на племенника си. Даваше си сметка, че повечето му сътрудници живеят в страх от Анатолий и го ненавиждат. Това го караше още повече да се гордее с единствения си син, макар че никога не го показваше. Външно се държеше грубо и властно.

— Слушаш ли ме какво ти говоря? — прекъсна обясненията си Шиков.

— Аха.

— Пил ли си?

— Разбира се, че не — излъга Анатолий. За разлика от него Царя мразеше алкохола. Анатолий се размърда на стола и погледна надолу, за да се наслади на ръчната изработка на последната си покупка — ботуши от крокодилска кожа, които цял ден се опитваше да покаже, като придърпваше крачола на джинсите си „Армани“. Дори и Анатолий обаче не смееше да качи крака на бюрото на баща си. — Слушам те, продължавай.

Анатолий беше изпълнявал доста поръчки на баща си и му беше приятно да го прави. Чувстваше се привилегирован да е ценен член на семейната фирма. С приятелчето си Спартак Гурко веднъж бяха изтезавали един нещастник в продължение на седемнайсет дни, за да изтръгнат от него имената на предателите в организацията им. Друг път Анатолий окова един доносник с вериги за четири кола, забити в земята, след което запали цигара, а Спартак заби кирка в гръдната му кост. Когато се захванеше за работа, Спартак нямаше равен.

Анатолий обичаше работата си. Никога не задаваше въпроси за бизнеса на баща си, отчасти защото никой не задаваше въпроси на Царя за бизнеса му и отчасти защото това изобщо не го интересуваше. Единствените въпроси, които обикновено задаваше, бяха: „Мога ли да го притежавам?“, „Мога ли да го чукам?“ и „Мога ли да го убия?“. Ако отговорът на който и да било от тях беше „не“, той бързо губеше интерес.

Новата задача обаче изглеждаше интересна.

— Според източниците ни въпросното произведение на изкуството непременно ще е част от изложбата — обади се Майски.