Скотт Мариани - Изгубената реликва

Не се беше съмнявал, че старият Бунзи Маккълок ще избере достатъчно непристъпно място, и беше доволен, че благоразумно бе наел солидния мицубиши шогун, за да дойде до тук. Беше свалил стъклата на всички прозорци, тъй като следобедът дори и в хълмиста местност като Кампо Басо бе много горещ. Огледа пейзажа наоколо, докато машината се тресеше и друсаше по неравния каменист път.

Зад група дървета се показа малката фермерска къща. До голяма степен се покриваше с очакванията му — обикновена, спретната варосана постройка, с дървена веранда и червени керемиди. Зад къщата се виждаха добре поддържани помощни постройки, а зад тях се простираха ниви. В далечината слънцето блестеше по покривите на дълга редица оранжерии.

Бен спря, изключи двигателя и слезе от прашния шогун. Пилците, които ровеха из двора, се пръснаха, когато дотича един доберман, за да провери посетителя. Някъде отзад Бен чу женски глас, който повика кучето. То се спря пред него за миг, изгледа го, вероятно реши, че не представлява заплаха, и се върна към къщата.

Входната врата се отвори и на верандата се появи висок мъж по джинси и широка риза цвят каки. Погледът му се спря на Бен и на мустакатото му лице се появи усмивка.

— Здрасти, Бунзи — поздрави Бен и се пренесе близо седемнайсет години назад, когато се срещнаха за първи път.

В деня, когато един млад войник се яви в Хирфорд заедно с още стотина новобранци, надяващи се да носят така желаната значка с крилатия кинжал на най-елитното подразделение на британската армия. Сержантът от Глазгоу беше един от смръщените, навъсени офицери, чиято работа беше да прекарат новобранците през невъобразим ад. Когато процесът на подбор беше преминал през най-тежките си фази и Бен бе останал един от осмината уморени, покрити с белези оцелели, този груб мъчител с гранитно лице вече беше станал негов наставник и приятел за цял живот. Шотландецът присъстваше, засмян като горд баща, когато Бен получи значката си. И също беше край него, спокоен и уравновесен, когато Бен преживя първата си сериозна битка.

Служиха заедно три години, след което Бунзи се оттегли, за да довърши службата си като инструктор на новобранци. Бен болезнено преживя липсата му.

След още четири години, вече майор от британските специални части в Афганистан, Бен чу невероятните слухове — че лудият шотландец Маккълок съвсем превъртял. Мозъкът му се размекнал, открил любовта, напуснал армията и се заселил в Южна Италия, където доял кози и отглеждал посеви. Звучеше странно.

Сега обаче, когато видя стария си приятел да слиза по стъпалата на къщата, със сърдечна усмивка на загорялото лице, Бен разбра какво е накарало Бунзи да дойде тук.

Външно годините не го бяха променили много. Вече би трябвало да е на петдесет и осем или девет, с прошарена коса, но все още жилав и слаб, загрубял от работа мъж, който цял живот бе правил нещата по трудния начин. Все пак нещо в него беше поомекнало. Сега стоманеносивите му очи бяха добили диамантен блясък.

— Ужасно се радвам, че те виждам, Бен.

— Изглеждаш добре, Бунзи. Виждам, че си щастлив тук.

— Трудно е да повярваш, че старият негодник най-накрая е намерил блаженството, нали?

— Някога да съм те наричал стар негодник?

Усмивката на Бунзи се разшири още повече.

— Какво те води насам, Бен? Толкова далече? По телефона не ми каза кой знае какво.

Бен кимна. Разговорът наистина трябваше да е на четири очи.

— Хайде, ела да се скрием от слънцето.

Вътре къщата беше също толкова обикновена, колкото и отвън, но много уютна. Бунзи го въведе в дневната. Отвори се врата и влезе италианка със силен слънчев загар. Стигаше само до гърдите на Бунзи, който я прегърна през раменете и я притисна към себе си. Усмивката й беше широка и щедра, както и фигурата й. Къдравата черна коса, почти без сиви нишки, падаше по раменете й.

— Това е жена ми Мирела — представи я Бунзи и я погледна влюбено.

Бен протегна ръка.

— Piacere, signora.

— И на мен ми е приятно — отговори Мирела на развален английски. — Наричай ме Мирела. И трябва да упражнявам английския си, защото Арчибалд ми говори само на италиански, откакто го научи.

Арчибалд!? През всичките години, които бяха прослужили заедно в армията, Бен никога не го бе питал за истинското му име. Хвърли кос поглед към Бунзи, който пък погледна с ужас жена си и се ухили още повече, почти прихна.

— С Арчибалд имате прекрасен дом — отбеляза Бен.

Бунзи скоро овладя положението. Когато Мирела се оттегли в кухнята, за да приготви вечерята, той мушна в ръката на Бен бутилка изстудена бира „Перони“ и го разведе из имота.