Пол Зюсман - Изгубената армия на Камбиз

Виното й свърши и тя влезе в кухнята, за да си налее втора чаша. Знаеше, че трябва да подреди апартамента, но се задоволи само да изнесе боклука и да измие чиниите, след което влезе в спалнята, за да си събере багажа.

Не беше виждала баща си почти от година, от последното му идване в Англия. От време на време се чуваха по телефона, но разговорите им бяха по-скоро функционални, отколкото сърдечни. Той й разказваше за новите обекти, които бил разкопал; тя му разправяше дребни клюки за приятелите и работата си. Разговорите рядко продължаваха повече от пет минути. Всяка година той й изпращаше картичка за рождения ден и всяка година картичката пристигаше с една седмица закъснение.

Затова се беше изненадала, когато миналия месеци се беше обадил и я беше поканил да постои известно време при него. Живееше в чужбина от пет години и за пръв път я канеше да го посети.

— Сезонът почти свършва — беше й казал. — Защо не дойдеш за малко? Ще спиш в къщата на обекта и тъкмо ще ти покажа някои разкопки.

Първата й реакция беше тревога. Той беше стар, доста прехвърлил седемдесетте, и сърцето му беше слабо, поради което непрекъснато пиеше лекарства. Да не би да искаше да й каже, че здравето му се влошава и че иска да се одобрят преди края? Когато го беше попитала обаче, той категорично беше заявил, че е в идеално здраве и просто си мислел, че било редно баща и дъщеря да прекарат известно време заедно. Това не беше в стила му и тя се беше отнесла доста подозрително, но в крайна сметка беше решила какво пък, по дяволите, и си беше резервирала билет. Когато му се обади, за да каже кога пристига, й се стори, че той се зарадва съвсем искрено.

— Чудесно! — беше казал. — Ще бъде като в доброто старо време.

Тя започна да рови из дрехите на леглото. Подбра онези, които й трябваха, и ги сложи в един голям сак. Пушеше й се, но устоя на изкушението. Беше ги отказала преди почти година и не искаше да започва отново, не на последно място заради стоте лири, които щеше да спечели от Джени, ако успееше да издържи цели дванайсет месеца. Както винаги, когато я налегнеше изкушението, отиде, взе кубче лед от фризера и го засмука.

Зачуди се дали не трябва да купи някакъв подарък за баща си, но вече нямаше време, а и без това той със сигурност нямаше да го хареса. Помнеше жестоките си разочарования като малка по коледите, когато седмици наред планираше какво да му подари, а той само отваряше внимателно избрания подарък и измърморваше: „Прекрасно, скъпа. Точно каквото ми трябваше“, след което отново потъваше в книгите си. Щеше да му вземе някакво уиски от безмитния магазин, вестник „Таймс“ и може би някакъв афтършейв, и толкова.

Нахвърля последните няколко неща в сака и влезе да си вземе душ. Част от нея се ужасяваше от пътуването. Знаеше, че колкото и да се опитват да го избягват, най-накрая ще се скарат. В същото време беше много радостна. Отдавна не беше излизала в чужбина и ако нещата наистина загрубееха, можеше няколко дни да се забавлява и без баща си. Вече не беше малка и не зависеше от него. Засили горещата вода и отметна глава, за да я удря струята по гърдите и корема. Започна да си тананика.

Накрая провери дали всички прозорци са затворени, излезе със сака в ръка и хлопна вратата. Вече беше тъмно и ръмеше. Мокрият паваж блестеше. Друг път това време я депресираше, но не и тази вечер.

Провери дали си е взела паспорта и самолетните билети и закрачи усмихната към спирката. В Кайро температурата несъмнено беше към трийсет градуса.

Кайро

— Трябва да затварям, малката — каза старият Икбар. — Време е да се прибираш вкъщи, където и да е това.

Момиченцето не помръдна и продължи да играе с косата си. Личицето му беше мръсно и от нослето му висеше сопол.

— Хайде тръгвай — каза Икбар. — Ако искаш, ела утре и ще ми помагаш.

Момиченцето не каза нищо и само продължила го гледа. Той пристъпи към него — дишаше астматично и тежко накуцваше.

— Не се шегувам. Аз съм стар и уморен човек.

В магазина се стъмваше. Единствената гола крушка хвърляше немощна светлина, но в ъглите сенките се сгъстяваха. Наредените по полиците експонати потъваха бавно в сумрака като във вода. Отвън долитаха звуци на дрезгав клаксон и удари с чук.

Икбар пристъпи още една крачка. Коремът му се разтресе под джелабата. В развалените му кафяви зъби и черната превръзка на окото имаше нещо зловещо. Гласът му обаче беше мил и момиченцето не се страхуваше от него.