Пол Зюсман: Изгубената армия на Камбиз

— Напълнете го — каза на служителя. — Тубите също. И налейте вода в бидоните. От хубавата.

Хвърли ключовете на мъжа и измина пеша стоте метра до пощата. Вътре отвори плика, извади няколкото снимки, огледа ги, прибра ги пак в плика и го залепи.

— Искам да го пратя с препоръчана поща — каза на мъжа зад гишето.

Мъжът взе плика, претегли го, извади обратна разписка от чекмеджето под плота и започна да я попълва.

Професор Ибрахим ал-Захир — произнесе той отчетливо името върху плика, за да е сигурен, че го е написал правилно. — Университета в Кайро.

Младият мъж взе второто копие от разписката, плати, остави плика и се върна при гаража. Резервоарът, тубите за бензин и бидоните за вода вече бяха напълнени и след един последен поглед към пазарния площад той се качи в колата, запали двигателя и бавно потегли.

Спря за малко в началото на пустинята и се загледа с копнеж към града отзад. След това включи стереото, натисна газта и подкара ревящия джип през пясъците.

Намериха тялото му след два месеца. Или поне останките от тялото му, изпечени до неузнаваемост в изгорелия джип. Група туристи на пустинно сафари се бяха натъкнали на следите на катастрофата на петдесет километра югоизточно от Сива, в подножието на една дюна — смачкана купчина метал и вътре нещо, наподобяващо човешки останки. Очевидно джипът се беше преобърнал, докато бе изкачвал дюната, въпреки че тя не беше особено стръмна, но по-любопитни бяха следите от друго превозно средство. Тялото беше толкова неузнаваемо, че бе разпознато със сигурност едва след като от Щатите пратиха зъболекарския картон.

Лондон, четиринайсет месеца по-късно

Доктор Тара Мъдрей отмахна кичура медночервена коса от очите си и продължи по висящата пътека. Лампите напичаха жестоко и на гладкото й бледо чело изби пот. Отдолу през отворите за проветряване на контейнерите се виждаха змиите, но тя им обръщаше точно толкова внимание, колкото те на нея.

Работеше в терариума повече от четири години и първоначалният й жив интерес към обитателите му отдавна се беше изпарил.

Мина покрай скалния питон, южноафриканската усойница, персийската пепелянка, габонската пепелянка и накрая спря пред черновратата кобра. Тя се беше свила на кълбо в единия ъгъл на контейнера си, но вдигна глава, разцепеният й език затрепка и масленокафявото й тяло се заклати наляво-надясно като метроном.

— Здрасти, Джоуи — каза Тара и остави на пътеката кутията и змийската кука, които носеше. — Как си днес?

Змията се надигна любопитно към капака. Тара си сложи дебели кожени ръкавици и предпазни очила, защото кобрата можеше да плюе отрова и често го правеше.

— Добре, красавецо — каза тя и взе куката. — Време е за лекарството ти.

Наведе се, свали капака на контейнера и отстъпи, когато главата на змията, с леко разтворена качулка, се изравни с нейната. С едно-единствено обиграно движение тя грабна дръжката на кутията, вдигна змията с куката, като през цялото време пазеше очите си, пусна кобрата в кутията и затвори капака. От вътрешността се чу търкане не змийска кожа в стените на кутията. Змията изследваше новото си обкръжение.

— За твое добро е, Джоуи — каза Тара. — Хайде, не се ядосвай.

Черновратата кобра беше единствената змия от колекцията, която не харесваше. С другите, дори с тайпана 2 2 Голяма австралийска отровна змия. — Б.р. , не изпитваше никакво притеснение. Кобрата обаче всеки път я изнервяше. Беше коварна и агресивна и имаше отвратителен характер. Преди година я беше ухапала, докато я изваждаше от контейнера й, за да почисти. Беше я хванала прекалено далеч от главата и тя беше успяла да я клъвне по голата ръка. За щастие ухапването беше сухо, без отрова, но въпреки това й се беше отразило доста зле. Вече десет години работеше със змии и нито една не я беше хапала. Оттогава се отнасяше към кобрата с крайна предпазливост и когато се налагаше да я вади, винаги си слагаше ръкавици, нещо, което не правеше с другите змии. Провери дали капакът на кутията е затворен добре, вдигна я и се върна по пътеката, слезе внимателно по стъпалата, мина по коридора и стигна до кабинета си. Долови мърдането на змията в контейнера и забави крачка, за да не го люлее прекалено силно. Нямаше смисъл да я дразни повече от необходимото.

В кабинета я чакаше помощничката й Александра. Двете извадиха кобрата от кутията и я сложиха на една скамейка. Александра я държеше изпъната, за да може Тара да я прегледа.