Пол Зюсман - Изгубената армия на Камбиз

— Доктор Джон! Върна се! Толкова се радвам да те видя!

Говореше на берберски и младият мъж му отвърна на същия език.

— И аз се радвам да те видя, Якуб. Как си?

— Добре. А ти?

— Мръсен съм — каза младият мъж и почна да изтупва праха от тениската си с надпис „Обичам Египет“. — Трябва да се изкъпя.

— Разбира се, разбира се. Знаеш къде са душовете. Е, няма топла вода, ама пък студената е колкото искаш. Мохамед! Мохамед!

От страничната стаичка излезе едно момче.

— Доктор Джон се върна. Донеси му хавлия и сапун да се изкъпе.

Момчето се отдалечи — шляпаше с чехлите си по застлания с плочки под.

— Гладен ли си? — попита Якуб.

— Ужасно. От два месеца съм на консервиран боб и сардини. Ден и нощ сънувах пилето с къри на Якуб.

Мъжът се разсмя.

— Искаш ли и пържени картофи с пилето?

— Искам пържени картофи, искам мек хляб, искам студена кола, искам всичко, което можеш да ми дадеш.

Мъжът се разсмя още по-силно.

— Ама и ти си един!…

Момчето се появи с хавлия и калъпче сапун и му ги подаде.

— Първо трябва да звънна по телефона — каза младият мъж.

Собственикът го заведе в една разхвърляна стая, в която имаше телефон върху една кантонерка. Младият мъж остави хартиения плик на стола, вдигна слушалката и набра някакъв номер. Чуха се няколко сигнала, преди от другата страна да отекне глас.

— Добър ден — сега младият мъж говореше на арабски. — Бихте ли ме свързали с…

Якуб махна с ръка и го остави сам. След няколко минути се върна с бутилка кола, но гостът му още говореше, затова той я остави върху кантонерката и отиде да готви.

След половин час младият мъж — изкъпан, избръснат, с коса сресана назад от загорялото му чело, седеше под сянката на една палма в градината на хотела и унищожаваше храната с вълчи апетит.

Какво става по света, Якуб? — попита той и топна залък хляб в чинията.

Якуб отпи от фантата си.

— Чу ли за американския посланик?

— Нищо не съм чул. Последните два месеца със същия успех можеше да съм живял на Марс.

— Взривиха го.

Младият мъж подсвирна.

— Преди седмица — продължи Якуб. — В Кайро. „Мечът на отмъщението“.

— Мъртъв ли е?

— Не, оцеля. На косъм.

Младият мъж изръмжа.

— Срамота. Ако някой ликвидира бюрократите, светът ще стане много по-добро място. Кърито е страхотно, Якуб.

Две момичета европейки станаха от масата си в дъното на градината и минаха покрай тях. Едното погледна младия мъж и се усмихна. Той кимна в отговор.

— Май те хареса — засмя се Якуб, след като девойките отминаха.

— Може. — Събеседникът му сви рамене. — Ама като й кажа, че съм археолог, ще побегне и няма да спре. Първи закон на археологията, Якуб: никога не казвай на жените с какво се занимаваш. Целувката на смъртта.

Той обра последното къри, дояде пържените картофи и се облегна. Над главата му жужаха мухи. Въздухът миришеше на жега, горящо дърво и печено месо.

— Колко ще останеш? — попита Якуб.

— В Сива ли? Още час.

— И пак ли се връщаш в пустинята?

— Пак се връщам в пустинята.

Якуб поклати глава.

— Вече цяла година стоиш там. Идваш, вземаш провизии и пак изчезваш. Какво толкова правиш в тая пустош?

— Правя измервания — усмихна се младият мъж. — И копая дупки. И чертая скици. А в особено интересните дни правя и по някоя друга снимка.

— И какво търсиш? Гробница ли?

Младият мъж сви рамене.

— Може и така да се каже.

— Още ли не си я намерил?

— Казва ли ти някой, Якуб. Може и да съм я намерил. Може и да не съм. Пустинята е измамна. Мислиш, че си намерил нещо, а то се оказва нищо. Друг път мислиш, че не си намерил нищо, и изведнъж разбираш, че то е нещо. Сахара е шибана шегаджийка.

Последните думи изрече на английски и Якуб ги повтори непохватно.

Младият мъж се засмя и извади от джоба си кутия цигари и пакетче трева.

— Точно така, Якуб. И това, когато е в добро настроение.

Сви си сръчно джойнта, запали го, вдиша дълбоко дима, облегна главата си на ствола на палмата и издиша доволно.

— Не прекаляваш ли с тази трева, доктор Джон? — смъмри го египтянинът. — Ще откачиш от нея.

— Точно обратното, приятелю — въздъхна младият мъж и притвори очи. — Там, в пустинята, това е единственото, което ми спасява здравия разум.

Напусна хотела след час и половина, стиснал хартиения плик в ръка. Следобедът преваляше, слънцето се спускаше на запад и от воднисто жълт цветът му беше станал портокаловооранжев. Прекоси площада, отвори джипа си, който вече беше пълен с кашони провизии, качи се, запали двигателя и измина бавно петдесетте метра до единствения гараж в града.