Пол Зюсман: Изгубената армия на Камбиз

— Че кои са тия амонийци бе? — попита и отпи още една глътка вода.

— Нямам представа — отвърна спътникът му. — Имат някакъв храм, който Камбиз иска да разруши. Доколкото знам, там има оракул.

Гъркът изсумтя, но не продължи разговора. Всъщност него не го вълнуваше особено срещу кого се бие. Либийци, египтяни, карийци, израилтяни, даже и братя гърци — изобщо не му пукаше. Тръгваш на поход, убиваш когото трябва, след това тръгваш на следващия поход, нерядко срещу същите хора, които са ти платили предишния път. Днес работодател му беше Камбиз от Персия. Но не много отдавна се беше бил срещу същия този Камбиз в армията на египтяните. Това е то да си наемник. Работа.

Отпи още глътка вода и се отнесе мислено в Тива, в последния ден преди да тръгнат през пустинята. С неговия приятел Федис от Македония бяха взели един мях бира и бяха пресекли Итеру, голямата река, за да отидат в долината, наречена Портите на мъртвите, където се говореше, че са погребани много велики царе. Бяха прекарали следобеда там, в пиене на бира и изследване на долината. В подножието на един стръмен насип бяха открили тесен проход, в който и двамата пропълзяха, ей така, да предизвикат съдбата. Стените и таванът вътре бяха покрити с рисунки. Гъркът беше извадил ножа си и беше започнал да дълбае името си в мекия гипс: ΔYMMAXOΣ О MENENΔOY NAΞIOΣ TAYTA TA ΘAYMAΣTA EIΔON AYPION ТОIΣ THI AMMONIΔI EΔРАI ENOIKOYΣIN EПIΣTPA TEYΣΩ ЕIГАР… „Аз, Димакос, син на Менендес от Наксос, видях тези чудеса. Утре тръгвам на поход срещу амонийците. Дано…“

Но преди да довърши, горкият Федис коленичи върху един скорпион, изпищя с все сила и изскочи от прохода като подплашена котка. Голям смях падна!

Майтапът обаче си остана за негова сметка, защото кракът на Федис се поду като дънер и на другия ден той не тръгна на поход, и така изпусна четири седмици мъчение в пустинята. Горкият Федис ли? Късметлията Федис, по-скоро! Споменът го накара да се засмее.

Гласът на спътника му го извади от унеса.

— Димакос! Ей, Димакос!

— Какво?

— Виж какво става бе, тъпак. Ей там отпред.

Гъркът вдигна поглед и се взря в редицата маршируващи наемници. Прекосяваха някаква широка долина между високите дюни. В далечината, размити от маранята на палещото слънце, се мержелееха очертанията на огромна скала с форма на пирамида с толкова равни стени, че сякаш беше дело на човешки ръце. Скалата излъчваше някаква неясна заплаха, както бе щръкнала сред безличния терен, и гъркът неволно вдигна ръка към окачения на врата му амулет на Изида и набързо измърмори молитва за предпазване от зли духове.

Маршируваха още половин час преди да се обяви почивка за обяд, по което време гъркът вече беше стигнал почти до скалата. Запъти се към нея, свлече се в оскъдната сянка в подножието й и изстена:

— Колко още? О, Зевсе, колко още?

Минаха момчета с хляб и смокини и наемниците ядоха и пиха. След това някои отидоха да дълбаят имената си на скалата. Гъркът се облегна на камъка и затвори очи, наслаждавайки се на внезапно полъхналия ветрец. Усети как на бузата му каца муха, същата, която го тормозеше от сутринта, сигурен беше. Този път не направи опит да я размаже и я остави да лази по устните и клепачите му. Тя излетя и отново кацна, излетя и кацна, изпробвайки търпението му. Той остана все така неподвижен и подмаменото от фалшивото усещане за безопасност насекомо най-накрая се настани на челото му. Гъркът вдигна ръка безкрайно внимателно, задържа я за миг на десетина сантиметра от лицето си, след което я стовари ожесточено върху слепоочието си.

Пипнах ли те, мръсницо! — изрева вторачен в размазаните останки по дланта си. — Най-сетне!

Триумфът му обаче беше краткотраен, защото в същия момент от задните редици на войската долетя тревожен глух ропот.

— Какво става? — попита той, избърса мухата от дланта си с другата си ръка и се изправи. — Нападат ли ни?

— Не знам — отвърна мъжът до него. — Отзад става нещо.

Врявата се усилваше. Четири камили преминаха в тръс покрай тях, с влачещи се подире им дисаги и с пяна на уста. Чуваха се писъци и приглушени викове. Вятърът се беше усилил и шибаше лицето му и развяваше косата му.

Гъркът прикри очите си и тръгна на юг към долината. Отзад се надигаше нещо тъмно. Кавалерийско нападение, помисли си отпърво. След това един жесток порив на вятъра го зашлеви в лицето и той чу ясно онова, което дотогава беше само неразбираем вик и прошепна:

— О, Изида!

— Какво? — попита спътникът му.

Гъркът се обърна към него. В очите му имаше ужас.