Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Не е нужно да се извиняваш, приятелю. Напротив, аз трябва да ти се извиня. Че… как го казвате… че ти попарих чудесната новина. Радвам се за теб. Искрено се радвам.

Бен Рои се загледа в маратонките си, като се мъчеше да измисли подходящи думи. Чувстваше се като абсолютно лайно, защото бе разбрал погрешно Халифа. Не го биваше в подобни ситуации, винаги успяваше да сгафи. Накрая отново каза, че съжалява, и попита дали може да му помогне по някакъв начин.

— Много си мил, но не, добре сме.

— Ако искаш, скачам в първия самолет и пристигам.

— Благодаря ти, но не е необходимо.

Бен Рои се облегна и подпря лакът на страничната облегалка на пейката. Откри, че мисли за Галия, която беше убита при бомбения атентат преди пет години. Как добротата, съчувствието и съболезнователните думи някак успяваха само да влошат положението, как подчертаваха размерите на сполетялата го трагедия. От опит знаеше, че никакви думи, никакви картички, никакви молитви, никакви цветя, не можеха да намалят болката в подобни ситуации. В тях си сам, просто трябва да се справиш. Мъката е самотно занимание.

— Тук съм, ако имаш нужда от мен — смотолеви накрая.

— Благодаря. Ти си добър приятел.

Замълчаха. Не беше неловко мълчание като онова по-рано, а мълчанието на двама мъже, които ценят компанията на другия и са достатъчно сигурни в приятелството си, за да нямат нужда да разговарят, ако нямат какво да кажат. Възрастен хареди мина покрай пейката, почуквайки с бастун по паважа. Миг по-късно се чу звън и един от новите трамваи се появи по улицата, лъскавото му тяло от сребро и стъкло някак изглеждаше не на място сред съборетините от времето на мандатния период. Старо и ново, минало и настояще, древно и модерно — в Йерусалим всичко кървеше, за да се превърне в нещо друго. В буквалния смисъл.

— Искаше да ме питаш нещо — каза най-сетне Халифа.

— Моля?

— За случая, по който работиш.

— О, да бе. Вярно.

Бен Рои съвсем беше забравил защо се обади. След чутото, случаят му изглеждаше абсолютно маловажен. И му се струваше неуместно да моли египетския си приятел за помощ, когато той преживяваше такъв тежък момент. Можеше да мине през официалните канали, да прехвърли задачата на някой друг. Това щеше да позабави нещата, но нямаше да е голяма катастрофа. Дори той вече приемаше, че има моменти, когато трябва да забавиш темпото (жалко, че не го беше осъзнал, докато беше със Сара).

— Забрави.

— Стига, Бен Рои.

— Не, честно, забрави. Не е важно. Просто повод да те чуя.

— Сигурен ли си?

Отново последва пауза. Грохотът на трамвая постоянно се усилваше, докато машината се носеше по релсите си към Бен Рои. Накрая Халифа каза, че трябва да тръгва.

— Не искам да оставям Зейнаб сама много дълго — обясни той.

— Разбира се. Предай й най-добрите ми пожелания. И отново, ужасно съжалявам за Али.

— Благодаря ти, приятелю.

— Не трябваше да се забравяме толкова дълго.

— Абсолютно.

След кратко колебание Халифа добави:

— Беше ми приятно да чуя гласа ти, арогантно еврейско копеле такова.

— Да.

Бен Рои се усмихна.

— И аз твоя, безочлив мюсюлмански знаеш какво.

Обещаха си да се чуват по-често, сбогуваха се и Бен Рои понечи да затвори, но внезапно го вдигна отново.

— Халифа!

Преди четири години, когато беше в бездната, все още съсипан от мъка след смъртта на годеницата си, египтянинът го беше забъркал в случая на Хана Шлегел и това помогна на Бен Рои да намери нови сили и цел в живота, да поеме по бавния път към възстановяването. Ситуацията беше различна, разбира се, но му хрумна, че има някаква, пък била то и мъничка, вероятност да му върне жеста. Съмняваше се, че ще се получи — да изгубиш дете, за Бога, в колко дълбока бездна ще те запрати подобно нещо? — но поне щеше да разсее Халифа за момент. Определено не можеше да измисли друг начин да му помогне.

— Има нещо, с което би могъл да ми помогнеш — рече той.

— Разбира се. Каквото кажеш.

„Барън“, „Немезида“, синайският маршрут, полетът на Клайнберг до Александрия — всички тези египетски връзки можеха да се разследват по други начини. Имаше обаче една, която сякаш беше специално за Халифа.

— Някога да си чувал за тип на име Самюел Пинскър? — попита той.

Не беше.

— Бил е британски минен инженер. Изчезнал от Луксор някъде в началото на двайсети век. Тялото му било открито в една гробница през седемдесет и втора.

— Вече ме заинтригува.

— И аз съм заинтригуван. Вероятно е свързан по някакъв начин с убийството, по което работя, макар че нямам представа как точно. Помислих си, че щом така или иначе си в Луксор…