Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Шест дни и шест нощи бдяха до него, без да го оставят сам. От самото начало нямаше голяма надежда. Али беше прекарал твърде дълго под водата. Сърцето му продължаваше да бие, но според лекарите мозъкът му бил мъртъв. Така и не дойде в съзнание; Аллах в Неговата безкрайна мъдрост беше решил този път да не стори чудо. Шестте дни се оказаха просто едно продължително сбогуване.

На седмия ден се съгласиха да го оставят да си иде.

Халифа бе настоял той да го направи — беше твърде интимно нещо, за да го остави на непознат. Целунаха Али, прегърнаха го, казваха му отново и отново колко много го обичат, колко много радост им е донесъл, как винаги ще бъде част от живота им. След това, хванати за ръце и плачещи неудържимо, казаха последно сбогом и Халифа изключи поддържащите системи.

Четиринайсет години преди това беше гледал как синът му идва на този свят — роден у дома, в спалнята на апартамента, който след месец щеше да бъде разрушен, за да могат туристите да имат интересни неща за снимане.

Сега го гледаше как се сбогува със света, как прекрасният, безценният, незаменим живот на момчето му бавно избледнява до монотонна равна линия на екрана на сърдечния монитор.

Агонията беше неописуема, мъката не можеше да се изрази с думи. Изобщо не беше помислял, че е в състояние да преживее подобно нещо.

Зейнаб така и не се възстанови. Оттогава почти не говореше, по цял ден прелистваше албумите, гледаше „Мери Попинс“ и бършеше прахта в стаята, която му бяха приготвили в новия апартамент. Дори сега, девет месеца по-късно, всяка сутрин се будеше с все същия отчаян вой: „Толкова ми липсва!“

Халифа си беше взел дълга отпуска, за да се грижи за нея през най-лошия период и да бъде близо до Бата и Юсуф, които също бяха съсипани от смъртта на брат си (макар че с жилавостта, характерна за младите, те бързо асимилираха загубата и продължиха напред). В необичайна проява на човещина началник Хасани не само ги настани по-бързо в новия апартамент, но и настоя Халифа да получава пълна заплата по време на отсъствието си, което облекчи нещата поне от материална гледна точка. Халифа още не беше сигурен дали да изпитва благодарност за жеста, или негодувание от факта, че е станал толкова жалък, че да спечели съжалението дори на прочутия като костелив орех началник.

В началото — през онези празни, сиви, изпълнени с неверие дни, подобни на черно-бял сън, от който така и не можеше да се събуди — непрекъснато мислеше за моментите, когато беше гълчал Али; за случаите, твърде многобройни, за да се запомнят, в които не беше онзи баща, който би искал да бъде.

Дните преминаха в седмици, седмиците в месеци и постепенно започнаха да се връщат и по-щастливи спомени. Моментите, когато играеха футбол; семейните почивки на морето в Хургада; денят, когато с Али посетиха по изключение затворените гробници в Долината на царете, водени от неговия приятел египтолог Джинджър; посещенията в „Макдоналдс“, които, честно казано, доставяха на момчето повече удоволствие от всички паметници на Египет, събрани заедно. Толкова много щастливи спомени. Спомени, способни да изпълнят цял живот.

Но не достатъчно, за да освободят Халифа от чувството за вина, което изпитваше заради последните думи, които беше казал на сина си — че е изумен, че не си подготвя домашните.

Не бяха достатъчни да заличат картината, която остана да живее в него ден и нощ. Картината на момчето, мятащо се трескаво под водите на Нил — само, уплашено, умиращо.

Нито, разбира се, да върнат Али. Колкото и да бяха скъпи, спомените нямаха силата да възкресяват мъртвите.

Али беше погребан в малък парцел над Нил, недалеч от заливчето, от което той и приятелите му бяха поели на голямата си експедиция. Мястото беше прекрасно, с много дървета и хибискус и великолепен изглед през реката към Тиванския масив и пустинята. Халифа обичаше да мисли, че от вечното си жилище синът му ще може да гледа натам и да мечтае по някакъв свой начин за приключения.

Така и нямаше официално разследване на инцидента, срещу капитана или собственика на баржата не бяха предприети никакви действия. Собственикът бе сред най-големите превозвачи в страната, а срещу подобни хора никой не смееше да се изправи. Някои факти от живота не можеха да бъдат променени дори от революции.

Йерусалим

— Мили боже, Халифа! Толкова съжалявам.

Бен Рои стигна до една пейка, седна и се наведе напред.

— Толкова много съжалявам — повтори той. — За загубата ти, а също и че дрънках за… нали знаеш, за Сара и за бебето…