Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Добре дошли в Обетованата земя — промърмори той и се обърна, когато вратата на асансьора се отвори с мелодичен звън.

Качи се в бялата си тойота „Корола“ и потегли по Университетското шосе, а после по „Дерех Ха Шалом“ обратно към Стария град. Сутрешният трафик не бе натоварен и успя да стигне за десет минути до Яфската порта. След нея обаче попадна в задръстване. Общината преустройваше улиците около кулата на Ирод и от двете платна се използваше само едно, а това задръстваше площад „Омар Ибн ал Хатаб“ и горния край на улица „Давид“. Положението беше такова вече година и половина и по всичко изглеждаше, че нямаше да се промени в следващите дванайсет месеца. Обикновено колите успяваха да минат, макар че пълзяха. Днес обаче един камион беше направил опит да обърне по Гръцката патриаршеска улица и бе препречил движението.

— Хара! — промърмори Бен Рои. — Мамка му.

Забарабани по волана, като зяпаше временната ограда, на която беше представена художествената импресия за бъдещите улици, а отдолу имаше надпис: „Барън Корпорейшън — горди, че спонсорираме бъдещата история на Йерусалим“. От време на време натискаше клаксона, добавяйки приноса си в общата какофония, дори на два пъти свали прозореца и извика: „Яла титкадем, маниак!“ на шофьора на камиона. „Размърдай се, задник такъв!“ Дъждът продължаваше и потоци кална вода се спускаха от строителните площадки по улицата.

Изчака пет минути и изгуби търпение. Извади полицейската лампа от жабката, лепна я на покрива, включи жака в гнездото му и наду сирената. Това предизвика раздвижване. Камионът изманеврира напред, тапата се отпуши и Бен Рои успя да измине останалите сто метра до полицейски участък „Давид“.

Участъкът беше по-известен като „кишле“, турската дума за затвор — сградата бе изпълнявала тъкмо тази роля по времето на Османската империя. Представляваше дълга двуетажна постройка, която се издигаше в южната част на площада. Решетките по прозорците и мръсните каменни стени й придаваха занемарен вид. Имаше и друг кишле в Назарет, смятан за най-красивия полицейски участък в цял Израел. Лично Бен Рои не би използвал подобно прилагателно, за да опише работното си място.

Дежурният на входа отвори електронния портал и му махна да влезе. Бен Рои мина през засводения вход и двайсетметровия тунел, който прекосяваше сградата и излизаше в големия двор отзад. В дъното на двора беше конюшнята и мястото за езда, а до тях имаше ниска невзрачна постройка, която приличаше на склад, но всъщност подслоняваше сапьорския отдел. Останалото пространство бе заето от коли и микробуси. Някои бяха с полицейски номера (червени с буквата „М“ за „Мишерет“), но повечето бяха с цивилните жълти табелки. Бен Рои имаше и от двата, макар че предпочиташе да използва цивилния номер. Нямаше смисъл да обявява на всички, че е ченге.

Намали и вкара колата между две АТВ „Поларис Рейнджър“. Докато слизаше, някой задържа чадър над главата му.

— Здравей. Бен Рои. Току-що ми спечели петдесет шекела.

Дебел брадат мъж — Юри Пинкас, колега детектив — му подаде чаша турско кафе.

— Фелдман те забелязал в задръстването — обясни той с грубия си баритон. — Обзаложихме се колко време ще издържиш, преди да надуеш сирената. Аз познах. Пет минути. С възрастта ставаш по-търпелив.

— Давам ти половината си търпение — каза Бен Рои, като взе кафето и заключи колата.

— Да бе.

Тръгнаха през двора. Пинкас държеше чадъра, а Бен Рои отпиваше от стиропорената чашка. Колегата му може и да беше саркастичен кучи син, но определено правеше хубаво кафе.

— Е, какво е станало? — попита той. — Казаха, че имало труп.

— В арменската катедрала. Всички са там. Дори шефът.

Бен Рои повдигна вежди. Не беше обичайно шефът да се намесва, особено на такъв ранен етап.

— Кой води разследването?

— Шалев.

— Слава богу. Може дори да разреши случая.

Стигнаха до тунела, по който се стигаше в двора. Отляво на основната сграда имаше едноетажна пристройка, в която се намираше контролният център за близо тристате камери, наблюдаващи стария град.

— Аз съм до тук — каза Пинкас. — Ще се видим, когато се върнеш.

— Мога ли да ползвам чадъра?

— Не.

— Но нали ще седиш вътре!

— Може да се наложи да изляза.

— Кучи син.

— Сух кучи син — ухили се Пинкас. — По-добре се размърдай, чакат те.

Той тръгна към стъклените врати на пристройката и когато стигна до тях, се обърна. Изражението му изведнъж бе станало сериозно.