Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Тя отново става и върви към мен. Навеждам глава, сякаш се моля, държа лицето си скрито, взирам се в облечените си в ръкавици ръце. Тя минава покрай мен, върви покрай стените обратно към олтара и отново си поглежда часовника. Дали да продължа да я следя, за да видя къде отива? Или да го направя сега, докато сме сами, докато имам шанс. Не мога да взема решение. Минават още няколко минути. Накрая тя взема сака си, обръща се и тръгва към вратата. Когато се изравнява с мен, спира.

— Шалом. 4 4 Поздрав на иврит. — Б.ред.

Погледът ми е забит в пода.

— Ата медабер иврит? 5 5 Говорите ли иврит? (ивр.) — Б.ред.

Не казвам нищо. Не искам да чува гласа ми. Внезапно усещам, че съм напрегнат.

— Говорите ли английски?

Продължавам да гледам пода. Ужасно съм напрегнат.

— Американец ли сте? Не искам да ви безпокоя, но търся…

Вземам решение. Изправям се и я удрям под брадичката с основата на дланта си. Тя залита назад. Дори в тъмното виждам бликналата от устата й кръв — много кръв, което ме кара да мисля, че си е прехапала езика. Почти моментално се озовавам зад нея и гаротата е увита около врата й. Кръстосвам китки и дърпам рязко клуповете в краищата на жицата, оценявам здравия захват, който ми дават, силата, която мога да упражня върху дихателната тръба. Тя е доста по-едра от мен, но всички преимущества са на моя страна. Подкосявам краката й и дърпам с все сили, извивам глава назад и държа, докато тя се мята, дави се и се опитва да хване жицата. Борбата трае по-малко от трийсет секунди, след което тялото й се отпуска. Продължавам да дърпам за всеки случай. Толкова съм погълнат от работата си, дори не помислям, че някой може да влезе и да ни намери така. Жицата се впива дълбоко в шията й. Едва когато съм абсолютно сигурен, че е мъртва, отпускам гаротата и полагам тялото й на пода. Чувствам се въодушевен.

Спирам за момент, за да дойда на себе си (задъхан съм), след което навивам грижливо жицата, прибирам я в джоба си и поглеждам през завесата към двора. Дъждът плющи навън и не се вижда жива душа. Пускам завесата, вадя фенерче от джоба си и осветявам килима около тялото. Има няколко едва видими петънца, но основната част от кръвта като че ли е попила в палтото и блузата й. Това е добре. Стискам отстрани челюстта й, за да отворя устата. Макар и сериозно прехапан, езикът й е все още цял, което също е добре. Бъркам в джоба й, намирам кърпичка и я пъхам в устата й, за да не изцапа повече. Осветявам с фенерчето катедралата. Трябва да спечеля малко време, не мога да позволя да я открият толкова скоро. Зная къде живее и след това ще ида там, но за момента се нуждая от някое тайно място. Не обичам да импровизирам, но се надявам, че всичко ще бъде наред.

Детектив Ариех Бен Рои от полицейското управление на Йерусалим присви очи и се загледа напрегнато в сумрака, докато тялото постепенно се очерта пред него. Като че ли беше свито на кълбо и за момент не можеше да прецени точно кое какво е. Отделните детайли се откроиха постепенно — глава, торс, ръце, крака. Той поклати глава, сякаш не можеше да повярва на очите си. После се усмихна и стисна ръката на Сара.

— Прекрасен е.

— Още не знаем дали е „той“.

— Тя също е прекрасна.

Проточи врат и се загледа в зърнестата картина на ултразвука. Това беше третото сканиране на Сара — тяхното трето сканиране — и дори в двайсет и четвъртата седмица му беше трудно да различи отделните части на бебето (макар да не беше повторил бисера при ултразвука от дванайсетата седмица, когато беше посочил нещо, което бе сметнал за изключително голям пенис, но му казаха, че всъщност е бедрената кост на бебето).

— Всичко наред ли е? — попита той лекарката. — Нали всяко нещо си е на мястото?

— Всичко изглежда чудесно — увери го момичето, докато плъзгаше скенера напред-назад по покрития с гел корем на Сара. — Само искам да се обърне, за да мога да му измеря гръбнака.

Тя сложи още гел и натисна скенера малко под пъпа. Образът на екрана се размаза, докато момичето се опитваше да получи желания ъгъл.

— Днес е малко инат.

— Чудя се на кого ли се е метнал — обади се Сара.

— Да, на кого ли? — отвърна Бен Рои.

Лекарката продължи прегледа, като държеше скенера с едната ръка, а с другата въртеше копчетата под екрана, за да направи снимки на различни части на плода за по-точно измерване.

— Пулсът е добър — каза тя. — Маточният кръвен поток е чудесен, крайниците са развити нормално…

Внезапно я прекъсна музика. Силна, електронна. „Хава Нагила“.