Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Ще ви покажа — извика той. — На всички ще ви покажа, арогантни кучи синове!

Изсмя се дрезгаво, върна се при мотора и измина краткото разстояние до квартирата си в Ком Лола. За първи път от дванайсет седмици щеше да се наспи като хората. Паркира мотора в тясната алея зад квартирата и се наведе да свали торбата от багажника. Докато се занимаваше с ремъците, нещо го приближи отляво. Мъжът понечи да се обърне, но някой отзад го хвана в душеща хватка и рязко го дръпна. Награбиха го силни ръце — най-малко на трима души, макар да не беше сигурен в тъмнината и суматохата.

— Какво…

— Я калб! — изсъска глас. — Мръсно псе. Знаем какво си направил на сестра ни и сега ще си платиш.

Нещо тежко се стовари в тила му. Мъжът рухна, замаха с ръце, но последва втори удар и всичко почерня. Нападателите го измъкнаха от алеята, натовариха го в теглена от магаре каруца и го покриха с черга.

— Далеч ли е? — попита един.

— Много — отвърна друг. — Да тръгваме.

Качиха се на каруцата, шибнаха магарето и изчезнаха с трополене в нощта. Изпод чергата се разнесе тих стон, който се изгуби в тракането на дървените колела.

1972 г.

На последния ден от медения им месец по Нил Дъглас Бауърс поднесе на съпругата си Александра изненада, която тя никога нямаше да забрави, макар нещата да не се развиха точно както той възнамеряваше.

В продължение на две седмици бяха пътували от Асуан до Луксор. Александра имаше чувството, че са посетили всеки храм, развалини и изветрели купчини древен кирпич, като почти не й оставаше време да прави онова, което искаше наистина — да се излежава на слънце, да отпива лимонада и да чете някой хубав любовен роман.

Четирите дни в Луксор се оказаха особено изтощителни. Дъглас настояваше да тръгнат още по зазоряване, за да се насладят на забележителностите, преди да са се изсипали автобусите с hoi polloi 3 3 Множество, гмеж (гр.) — Б.пр. както наричаше туристите. Гробницата на Тутанкамон се оказа горе-долу интересна, може би поради факта, че Александра беше чувала за момчето фараон, но всичко останало бе истински кошмар — безкрайна върволица предизвикващи клаустрофобия гробници и покрити с йероглифи стени, които можеха да я убият и без убийствената жега. Макар нито веднъж да не се оплака, към края на медения месец Александра започваше да изпитва облекчение, че скоро ще поемат обратно към едноцветната нормалност на южните предградия на Лондон.

И тогава, като гръм от ясно небе, Дъглас направи нещо неочаквано — нещо, което й напомни за какъв мил и внимателен човек се е омъжила.

Беше последната им сутрин. По заръка на Дъглас станаха дори по-рано от обичайното, още преди да се е пукнала зората, и прекосиха Нил. На западния бряг ги чакаше такси, което ги откара до паркинга пред храма на Хатшеп-сут. Само два дни по-рано Дъглас бе прекарал цял следобед на това място, като мереше камъните с рулетката, с която не се разделяше никога. Александра си представи повторение на представлението и сърцето й се сви. Обаче, вместо да влязат в храма, съпругът й я поведе по тясна пътека, която се виеше сред хълмовете зад монумента. Вървяха все по-нагоре, небето над тях придобиваше все по-светъл оттенък на сивото, а Долината на Нил оставаше все по-надолу. Продължиха така повече от час и Александра вече започваше да си мисли, че гледката на мерещия камънаци съпруг може в крайна сметка да не е най-лошото. Но когато изкатериха последния стръмен участък и се озоваха на Курн, върха с форма на пирамида, който се издигаше в южния край на Долината на царете, горе ги очакваше огромна кошница за пикник.

— Поръчах на едно момче от хотела да я качи — обясни Дъглас, докато отваряше кошницата и вадеше половинка изстудено шампанско. — Честно казано, изненадан съм, че никой не я е свил.

Напълни две чаши, извади червена роза от кошницата и коленичи пред Александра.

— Духът ти да остане вечно жив — напевно произнесе той. — Нека те има милиони години. Да живееш вечно ти, обичащата Тива, която седиш с лице към северния вятър и притежаваш щастието.

Беше толкова прекрасно романтично, толкова нетипично за Дъглас, че Александра избухна в сълзи.

— Не се безпокой за цената, момиче — сгълча я той. — Купих шампанското от безмитния магазин. Направо без пари.

Седяха на една скала, отпиваха от питиетата си и гледаха как слънцето изгрява над пустинните планини. Цареше абсолютна тишина и покой, Долината на Нил бе размазана зелена ивица далеч долу, като някакъв мъничък модел на света. След като закусиха, размениха целувки, прибраха нещата в кошницата, оставиха я, където си беше („Някой ще се качи да я вземе“, обясни Дъглас), и тръгнаха по пътеката, която се спускаше от върха.