Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Крастави псета! — извика им той и се озъби.

На кръстопътя зави наляво и продължи на запад, право към планинския масив, който приличаше на потъмнял калай на лунната светлина. Пътеки се пресичаха като вени по склоновете; по някои от тях сигурно бяха минавали древните строители на гробниците преди три хиляди години, за да стигнат до Уади Бибан ал Молук, Долината на царете. Самият той бе вървял много пъти по тях през годините, за най-голямо учудване на археолозите и другите западняци, които така и не можеха да проумеят защо просто не вземе някое магаре, ако иска да се наслади на гледката. Картър беше единственият, който го разбираше, но дори той започваше да се превръща в буржоа. Славата му беше завъртяла главата. Приемаше почести и възхвали. Мъжът можеше да понесе упоритостта и избухливостта му, но не и парадирането и салонните маниери. Та онова беше само гробница, за Бога. Пълни глупаци. Щеше да им покаже. Беше им го показал, макар още да не го знаеха.

Стигна колосите на Аменхотеп и намали, вдигна бутилката в подигравателен тост към изронените от времето лица и отново се понесе по пътя, който се виеше на север покрай останките на гробните храмове, подредени в подножието на масива. От повечето бяха останали само пръснати каменни блокове и кирпич, които едва се различаваха на околния фон. Само храмовете на Хатшепсут, Рамзес II и Сети I, който се намираше по-нагоре, бяха запазили частица от някогашното си великолепие като възрастни куртизанки, които все още таят спомени за младост и красота. И, разбира се, великият храм на Рамзес III на юг, в Мединет Хабу — най-любимото му място в цял Египет, където за първи път видя сляпото момиче и всичко се промени.

„Ще я направя своя — беше си казал, докато я следеше, скрит зад една колона. — Ще бъдем завинаги заедно.“

И ето че сега щяха да са заедно. Завинаги. Именно това му бе давало сили през самотните месеци под земята — споменът за лицето й, ароматът на кърпичката й, която бе взел със себе си. Наричаше я „моето малко бижу“. По-бляскава от цялото злато на Египет. И по-скъпоценна. И сега беше негова. О, щастлив ден!

Тук пътят беше добър, хубаво отъпкан благодарение на трафика след откриването на Тутанкамон. Подкара мотора с цели осемдесет километра в час, вдигайки пушилка след себе си. Намали едва когато стигна Дра Абу ел Нага в северната част на масива — пръснати кирпичени къщи и кошари по склоновете над пътя. Отляво като светлорозова панделка се виеше пътеката към Долината на царете. Точно отпред, на върха на нисък хълм, се издигаше едноетажна вила с капаци на прозорците и куполообразен покрив, заобиколена от палми и плачещи смокини. Мъжът вдигна очилата си и се загледа към нея, след което подкара мотора напред. Спря при входа, угаси двигателя, свали очилата и подпря мотора на една палма. Изтупа прахта от палтото и ботите си, отпи още една голяма глътка уиски и с леко олюляване тръгна към входа.

— Картър! — изрева той и заблъска по вратата. — Картър!

Отговор не последва. Мъжът заблъска отново, после отстъпи две крачки назад.

— Открих го, Картър! Чуваш ли ме? Открих го!

Сградата беше смълчана и тъмна, зад капаците на прозорците не се виждаше никаква светлина.

— Ти твърдеше, че не съществува, но се лъжеш. В сравнение с него малката ти гробница прилича на къщичка за кукли!

Мълчание. Мъжът пресуши остатъците от уискито и запрати бутилката в нощта, след което се запрепъва около къщата, като удряше по капаците. Когато отново се озова пред вратата, той я блъсна за последно („Жалка кукленска къщичка, Картър! Ела с мен и ще ти покажа нещо наистина потресаващо!“) и се върна при мотоциклета си. Сложи си очилата и натисна педала.

— Бил е само момче, Картър! — надвика той ръмженето на мотора. — Глупаво богато момченце. Десетметров коридор и четири прилежащи стаи. Аз открих километри… няма да повярваш… километри!

Махна с ръка и се понесе надолу по склона, без да чуе приглушения вик от къщата:

— Разкарай се, игленик такъв, проклет пиян чифут!

Пое на юг, в посоката, от която беше дошъл. Вече беше уморен и караше по-бавно, без да си пее. Отби се за малко в Деир ел Медина да види как върви работата на Бриер и французите на древното селище на работниците (подобни неща винаги го ентусиазираха повече от гробниците и фараоните), след което спря до Мединет Хабу. Храмът изглеждаше забележително на лунната светлина, вълшебен град от сребро, сякаш от някакъв друг свят. Място от сънищата, помисли си той, докато стоеше до Първия пилон и си представяше момичето и всички неща, които щеше да направи с нея. Изсмя се при мисълта, че Картър и останалите знаеха толкова малко за него, как го мислеха за едно, докато той всъщност бе нещо съвсем друго. Колко щяха да се шокират, когато научат истината!