Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Ариех! — изстена Сара. — Нали ти казах да го изключиш.

Бен Рои сви смутено рамене. Отвори калъфа на колана си и извади нокията.

— Не може да го изключи и това е — въздъхна Сара и погледна лекарката, сякаш търсеше женската й солидарност. — Дори и за ултразвука на собственото си дете. Винаги е включен, денем и нощем.

— Аз съм полицай, за бога.

— Ти си баща, за бога!

— Добре, няма да вдигна. Могат да ми оставят съобщение.

Бен Рои повъртя телефона в ръката си и го остави да звъни, като показно се наведе и се загледа в екрана. Сара изсумтя. Беше виждала това представление неведнъж.

— Гледай — прошепна тя и кимна към сонографа.

В продължение на пет секунди Бен Рои седеше и се преструваше на погълнат от картината на екрана. Звуците на „Хава Нагила“ обаче продължаваха настоятелно и той започна да си тактува с крак, после с ръка, след това взе да не го свърта. Накрая не издържа и погледна телефона, за да види кой го търси. Незабавно скочи на крака.

— Трябва да вдигна. От участъка е.

Отиде в ъгъла и вдигна телефона до ухото си. Сара завъртя очи.

— Десет секунди — въздъхна тя. — Направо не мога да повярвам, че издържа толкова дълго. В края на краищата това е просто бебето му.

Момичето я потупа окуражаващо по ръката и продължи прегледа. В другия край на стаята Бен Рои слушаше и говореше, макар и с приглушен глас. След няколко секунди прекъсна разговора и прибра нокията в калъфа.

— Съжалявам, Сара, но трябва да вървя. Станало е нещо.

— Какво е станало? Кажи ми, Ариех. Какво е толкова важно, че не може да почака пет минути, докато приключим ултразвука?

— Просто нещо.

— Какво? Искам да знам.

Бен Рои вече обличаше сакото си.

— Не искам да се разправяме, Сара. Не и…

Той кимна към голия й корем. Кожата й лъщеше и бе хлъзгава от гела, през сваления цип на джинсите й надничаха кестеняви срамни косми. Жестът му като че ли я ядоса още повече.

— Оценявам загрижеността ти — озъби се тя. — Но нямам нищо против да се разправям в това положение. А сега бъди така добър да ме осветлиш какво може да бъде по-важно от здравето на детето ти.

— Бубу е наред, нали тя го каза току-що.

Бен Рои кимна към лекарката, която се взираше усилено в екрана и се преструваше на погълната от работата си.

— Трийсет минути, Ариех. Само за това те моля. Да забравиш полицията за половин час и да ни дадеш цялото си внимание. Толкова ли много искам?

Бен Рои усещаше, че гневът й расте, пък и знаеше, че вината е негова. Вдигна ръце, за да успокои и себе си, и нея.

— Няма да се разправяме — повтори той. — Станало е нещо и имат нужда от мен. Точка. Ще ти се обадя.

Наведе се и я целуна по главата, погледна за последен път монитора и тръгна към изхода. Докато излизаше в коридора, чу гласа на Сара зад себе си.

— Така и не може да остави тази работа. Затова трябваше да сложа край. Дори за половин час. Просто не може.

Чу утешителните думи на лекарката и затвори вратата.

Нищо в живота му не го беше подготвило за щастието, което изпитваше при мисълта, че ще става баща. Както и за вината, помисли си той, докато се отдалечаваше.

Болница „Хадаса“ се намираше при върха на хълма Скопус, а предродилното отделение беше на горния й етаж. Докато чакаше асансьора, Бен Рои се загледа през прозореца, от който се откриваше изглед на север към Юдейските възвишения. В далечината се различаваха монотонно еднаквите жилищни сгради на предградията Писгат Амир и Писгат Зеев; по-наблизо бяха също толкова монотонните, макар и по-хаотични палестински жилища на „Аната“ и бежанския лагер „Шуфат“. В най-добрия случай гледката можеше да се нарече безнадеждна — грозни постройки, пръснати по също толкова грозни склонове, осеяни с камъни и боклуци. Днес картината изглеждаше особено мрачна заради дъжда, който се изсипваше от оловното небе.

Погледна към асансьора и отново се обърна към прозореца, за да проследи стената, която обикаляше „Шуфат“ и „Аната“ и ги откъсваше от Източен Йерусалим. Тази тема гарантирано осигуряваше мърморенето на Сара, по-гарантирано и от работата му в полицията. „Гнусотия — казваше тя. — Срам за държавата ни. Остава само да ги накараме да носят жълти звезди.“

Бен Рои беше склонен да се съгласи, макар и не толкова пламенно. Стената определено беше намалила значително броя на атентатите, но на каква цена? Познаваше един палестинец, собственик на гараж, възпитан мъж от Ар Рам. В продължение на двайсет години всеки ден бе изминавал петдесетте метра от къщата си до гаража и обратно. След това издигнаха стената и изведнъж се появи шестметрова преграда, която го откъсваше от работата му. Сега трябваше да обикаля, за да мине през пункта Каландия и трийсетсекундното пътуване се бе превърнало в двучасово. Същото се повтаряше по цялата дължина на бариерата — фермери бяха откъснати от нивите си, деца — от училищата, цели фамилии бяха разделени. Никаква милост за терористите, в това спор нямаше — но да наказват цялото население? И още колко гняв пораждаше това? Колко повече омраза? И кой стои на фронтовата линия срещу целия този гняв и омраза? Такива като него.