Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Сега, докато гледаше към документа в ръцете си, Уилям си помисли за онова родословно дърво. Преди двайсет и пет години беше съсипан от неблагодарността на баща си. Днес, отдавна загърбил всякаква надежда да спечели благоволението на стареца, беше по-оптимистично настроен. Вече нито търсеше, нито очакваше одобрение. Документът беше по-скоро хвърлена ръкавица. Подаване на главата над парапета и заявяване не само пред стареца, но и пред борда, че е готов да покаже мускули. И баща му го знаеше. От тук и яростта му. С внезапна тръпка на откровение Уилям осъзна, че баща му се страхуваше от него. Старият слон беснееше от появата на по-млад, поздрав съперник в сърцето на джунглата.

Обърна се, готов за предстоящия отказ.

— Искам повече контрол, татко — каза той, неспособен да скрие трепета в гласа си. — Поисках го преди, сега го искам пак. Не можеш да продължаваш вечно. Време е да започнеш да предаваш повода. Готов съм.

Очите на баща му пламнаха по-свирепо от всякога, прозрачната пластмаса на маската се замъгли от тежкото му дишане.

— Никога — изграчи той.

— Време е, татко. Крайно време е.

Известно време старецът само го гледаше кръвнишки, като дишаше тежко. После бавно и заплашително свали кислородната маска, без да откъсва поглед от Уилям. Чудовищната му тежест се надигаше към него през бюрото като канара, която всеки миг ще се катурне. Тиктакането на часовника стана някак по-плътно, сякаш улавяше и усилваше напрежението в стаята.

— Това време няма да настъпи никога! — озъби се Натаниел Барън, вдигна длан с големината на бейзболна ръкавица и я тресна върху кожената повърхност на бюрото. — Разбра ли ме, момче? Никога няма да застанеш начело на „Барън Корпорейшън“. Нито сега, нито когато и да било. Негоден си. Никога не си имал способностите, никога няма да ги имаш. И колкото по-скоро свикнеш с тази мисъл, толкова по-добре.

Лепна отново маската на лицето си, мъчейки се да поеме дъх. Уилям стоеше мълчаливо пред него. От самото начало знаеше, че ще бъде загуба на време, че баща му никога няма да отстъпи, но трябваше да предизвика тази конфронтация. Да се увери, че пътят, по който е поел, е единственият възможен. Искаше нещата да продължат още малко, да премести още няколко пионки по дъската, но след идиотската издънка пред борда реши, че трябва да предяви исканията си. Затова беше и този документ. И срещата. Началото на ендшпила. Чувстваше се странно замаян. „Ти си силен. Контролираш нещата.“ Остана така още малко, без да трепне под свирепия поглед на баща си. После кимна, обърна се, отиде до вратата и я отвори. На прага погледна назад.

— Тя е мъртва, татко — рече той. — Мъртва е, отиде си и няма да се върне. Останах само аз. Аз съм Барън. И това е мисъл, с която ти няма да е зле да започнеш да свикваш.

Гласът на баща му изтрещя през библиотеката, докато той затваряше вратата.

— Само през трупа ми!

Именно, помисли си Уилям. Облегна се за момент на ламперията, като дишаше тежко. Изчака да дойде на себе си, мина по коридора и заслиза по голямото стълбище, покрай сериозните лица на предшествениците си. Стивън го чакаше долу.

— Надявам се, че срещата ви е минала добре, сър.

— Точно както очаквах, Стивън. Точно както очаквах.

Икономът не отговори, само стоеше безстрастно. Уилям хвърли поглед назад към стълбите и си помисли за деня, когато и неговият портрет щеше да се появи там, за да заеме подобаващото му се място в почетната редица на Барън. Начело на почетната редица на Барън. После тупна Стивън по рамото, качи се в колата си и се понесе по алеята. Не докосна кокаина. Понякога отскокът идваше съвсем естествено.

Израел

Докато пътуваше с пълна скорост към Йерусалим, за да не закъснее за срещата с Дов Зиски, Бен Рои се обади на Георги Асланян от арменската таверна. Да, потвърди Георги, Восги , арменската дума за злато, можела да се използва не само като съществително нарицателно, но и като собствено.

— Като… чакай да се сетя еврейски пример… Като Хаим или Илан. Могат да се използват като имена, но и като думи за „живот“ и „дърво“. Принципът е същият.

А това поставяше Бен Рои в затруднение. Ако думата, чийто отпечатък бе открит по блокчето на Ривка Клайнберг, беше име, може би цялата история с „Барън“ и румънската златна мина щеше да се окаже задънена улица. А може би същото се отнасяше и за „Немезида в действие“. Може би половината следи, които разработваха, не бяха никакви следи. За един смразяващ кръвта момент видя как целият случай, или малкото, с което разполагаха по него, се разпада пред очите му.