Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Погледна отново часовника и подскочи, когато видя, че е почти 10:30. Изруга, затвори устата на Еминем, запали двигателя и натисна газта. Дъбовете се превърнаха в размазани петна покрай него, докато се носеше с рев към входа на къщата. Спря с поднасяне, изкачи стъпалата по две наведнъж и си погледна часовника. Точно 10:30. С ликуващ смях протегна ръка и натисна полирания месингов звънец, като го задържа малко повече от необходимото. Звънът се разнесе гневно из къщата, недвусмислено показвайки, че не само е тук, но и че е дошъл навреме. Точно навреме.

— На ти, дърта путко — промърмори той, свали пръст от копчето и го натисна отново, този път толкова силно, че пръстът му побеля от натиска, а мъртвата къща, в която бе прекарал детството си, сякаш се разтърси гневно от натрапването му.

— Добро утро, господарю Уилям.

Стивън, прислужникът на баща му, беше отворил вратата и стоеше пред него — като глътнал бастун, с черен костюм, със смътна миризма на помада и толкова лъснати обувки, че таванът се отразяваше в носовете им. Той се поклони безизразно и се дръпна настрани, за да му стори място.

— Вярвам, че сте добре, сър — монотонно рече Стивън, докато затваряше. Гласът му бе тих и шипящ, без никакъв намек за възраст или характер.

— Направо за чудо и приказ, благодаря, Стивън. Макар че ще се чувствам много по-добре след двайсет минути, когато се махна от тук.

Уилям му се ухили, но не получи видима реакция — бледото лице на иконома с тънките устни беше образец за самоконтрол. Винаги беше такъв, откакто се помнеше. Като дете си въобразяваше, че Стивън всъщност е робот и че ако развиеш винтчетата зад ушите му, можеш да махнеш лицето му и да видиш печатна платка отдолу. Може дори да се поддаваше на препрограмиране, за да прави разни смешки. Например да изнасили баща му. Или да го замъкне до декоративното езеро зад къщата и да го удави, да сложи край на нещастията на всички. На два пъти. Дори се опита да го направи — покатери се на стол и опипа по краищата на тази бледа безизразна маска, пусна пръсти под намазаната с помада коса, с надеждата да намери копче или ключ, някакъв начин да влезе вътре и да поеме Управлението. И Стивън го беше оставил да го прави, хвана се на играта му. Уилям завинаги му остана благодарен за това — за пасивното приемане на фантазиите на едно дете. Въпреки скованата си официална фасада, Стивън беше един от добрите. Бе разпознал потенциала, за който собственият му баща упорито оставаше сляп. Един ден щеше да бъде награден за това. Кралят никога не забравяше онези, които са му останали верни в изгнание. Както и не забравяше другите, които го бяха пратили в изгнание.

— В библиотеката ли? — попита той.

— Именно там, сър. Последвайте ме, ако обичате.

Прислужникът го поведе през вестибюла — целият в мрачна дъбова ламперия, с прозорци с оловни стъкла и тежки месингови дръжки на вратите, по-скоро ковчег, отколкото дом — и нагоре към голямото стълбище. Портрети ги следяха, докато се изкачваха, взираха се в тях от стената със заучената безстрастност на онези, които не желаят да разкриват нищо от себе си, освен външността, като дори това правеха с неохота — прадядо му, патриархът на фамилията, слаб като кирка и корав като желязо: дядо му, прегърбен, мустакат, с ловджийско куче в краката и пура в ръка; собственият му баща, чудовищен, брадат, със змийски очи, излъчващ злост, или поне така му се беше струвало винаги. Имаше и други мрачни фигури, които ги съпровождаха нагоре до площадката на първия етаж — чичовци и прачичовци, някои от които смътно помнеше, но повечето бяха абсолютно непознати. Имаше и други по облицования с ламперия коридор, водещ към западното крило на къщата. Жени, матриарсите на Барън — съпруги и сестри, лели и дъщери. Всички с едно и също уморено, леко разочаровано изражение, сякаш въпреки всички бижута, фини дрехи и високо положение в обществото животът им не се е оказал толкова щастлив, колкото са очаквали или са се надявали.

В самия край на коридора, до вратата на библиотеката, в края на редицата картини, беше майката на Уилям. Единствено нейният портрет беше осветен от малка закачулена лампа. Русокоса, с тъжни очи, болезнено слаба. Беше добра жена по свой начин, беше направила всичко по силите си да го пази и закриля, но нямаше как да се противопостави на злостния булдозер, какъвто беше Натаниел Барън. Беше повехнала, като всички други жени с тази фамилия. Уилям плъзна поглед по картината, но не позволи на очите или мислите си да се задържат на нея. Сега майка му не можеше да му помогне, както не можете да го направи и докато беше малък. Сам трябваше да се оправя.