Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Да бе.

— Не мога да ти помогна — повтори тя, този път по-твърдо.

Бен Рои се вгледа в лицето й, мъчеше се да определи дали крие нещо. Жената стоеше и пушеше, ръката й трепереше, избягваше погледа му. Накрая той реши, че няма да изкопчи нищо повече и продължи нататък. Пискливият подигравателен глас на блондинката го догони:

— Истинско агнешко, скъпи, само кажи. Прясно разтоварено от камиона! Добре си дошъл по всяко време, господин полицай!

Още чуваше смеха й, когато зави на ъгъла.

Скита из улиците близо час, като спираше при кръчми, секс магазини и стриптийз барове, разговаряше с проститутки и сводници. Както и с неколцина клиенти — забързани прегърбени фигури, които виновно се изсулваха от врати, водещи към малки, подобни на килии стаички с легло и умивалник. Две източноевропейки на „Фин“ си спомняха Мария от времето, когато беше работила в района, но не можеха да му кажат нищо за нея, още по-малко къде е сега. Портиерът пред „ВИП Секс Бар“ на „Саломан“ също я позна и добави, че се е появявала в няколко порнографски клипа по интернет. Като се изключи това, Бен Рои остана с абсолютно празни ръце. Никой друг не помнеше момичето, никой не знаеше нищо за нея. Или най-малкото не признаваше, което беше същото. В осем вечерта, след като беше пребродил квартала от единия до другия край и обратно, се отказа и се върна при колата си — трябваше да потегли за Йерусалим за срещата с Дов Зиски. Така или иначе обиколката му нямаше изгледи за успех. Надяваше се да извадят по-голям късмет в арменския квартал.

Свали червените полицейски номера, метна ги в багажника и се качи. Остана за момент така — изведнъж се почувства изтощен и потиснат от всичко, което бе чул и видял през деня. Може би нямаше да е зле да отмени средата и просто да се прибере и да се строполи в леглото.

Само че искаше да разбере какво е открил Зиски за „Барън“ и „Немезида в действие“, пък и една студена бира нямаше да му се отрази зле. Даде си няколко секунди почивка, разкърши врат, запали двигателя и се канеше да превключи на скорост, когато някой почука енергично по прозореца. Бен Рои се сепна, но се отпусна, когато видя брюнетката от „Хагдуд Хаиври“. Той свали прозореца и тя се наведе, като не пропусна да вирне задник — току-виж забърсала някой случаен клиент.

— Защо се интересуваш от нея?

Езикът на тялото й може и да беше прелъстителен, но гласът й бе напрегнат.

— Мария — изсъска тя. — Какво е станало с нея?

Бен Рои изключи двигателя, леко се дръпна назад и се обърна с лице към нея.

— Нали каза, че не си…

— Знам какво казах! — Жената се озърна нервно през рамо. — Да не мислиш, че ще позволя целият свят да научи, че говоря с ченге? На подобни неща не се гледа с добро око в тази част на града. Е, какво е станало с нея? Мислех, че се е измъкнала и е в някакъв приют.

— Избягала е. Преди две седмици. Решихме, че може да се е…

— Върнала тук?

Брюнетката издаде гърлен звук, отчасти смях, отчасти кашлица.

— Майтапиш ли се? След всичко, през което е минала? За нищо на света не би стъпила повече на това място.

— Приятелки ли бяхте?

Тя махна нетърпеливо с ръка.

— В този бизнес няма приятели! Единственото, което можеш да направиш, е да се помъчиш да си държиш главата над водата.

Тя огледа неспокойно улицата за втори път и напъха главата си още по-навътре. Бен Рои усети дъха й на цигари и видя всяка бръчица около очите й.

— Пътищата ни се пресякоха на няколко пъти — каза тя. — Караха ни да правим… нали се сещаш…

— Какво?

— За Бога! Филми, частни програми. Буква по буква ли искаш да ти го кажа?

Не искаше. Много добре знаеше какво има предвид. Стара и млада, майка и дъщеря, любимка на учителката.

— Беше просто дете, за бога. И за жена на моята възраст е гадно, но за момиче като нея…

Тя прехапа устни, лакираните й нокти се забиха в тапицерията под рамката на вратата, лицето й беше като маска на унижението.

— Не исках да го правя. И двете не искахме. Но кажат ли ти да го правиш… Не можеш просто да откажеш поръчка. Нали разбираш какво искам да кажа?

Разбираше, естествено. Напълно. В този бизнес правата на служителите не се уважаваха особено.

— Знаеш ли кой й беше сводник?

Тя поклати глава.

— Просто я докарваха до мястото, където… работехме. Студия, клубове, домове. С нея винаги имаше по двама. Беше ужасно уплашена. Ужасно. Опитвах се да й помогна, да го направя малко по-поносимо, но как е възможно да направиш нещо подобно по-поносимо?