Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Преди десет години, когато работеше в Тел Авив, проститутките по тези улици стояха подредени една до друга като на сергия. Оттогава бяха оредели, но мястото все още си оставаше квартал на червените фенери — секс магазини, стриптийз клубове, хотелчета с жени в миниатюрни поли и крещящ грим пред вратите. И куп сводници. Облегнати на улични стълбове, мотаещи се по ъглите, те изпъкваха от километър с бдителните си лица и алчните, пресметливи очи. Отрепки, всички до един. Боклуци. Макар че в крайна сметка те просто осигуряваха търсена стока. Клиентите бяха също толкова важна част от уравнението. И ако беше лесно да презираш сводниците и трафикантите, клиентите не се поддаваха така лесно на квалификации.

Половината от приятелите му бяха ползвали услугите на проститутка в един или друг момент. Вероятно и всичките му колеги, с изключение на Леа Шалев. Самият той също бе сред тях — веднъж, преди години, докато отбиваше военната си служба на ливанската граница. Една вечер с Натан Тират се натряскаха с евтино уиски, отидоха в един бардак в Метула и си уредиха свирка от една кисела жена с големи цици на име… дори не можеше да си спомни името й. По онова време беше голям майтап, нещо като посвещение. И макар по-късно да се чувстваше малко засрамен от това и за нищо на света не би го разказал на Сара, преживяното не предизвика у него някакви особени угризения.

Тази вечер, докато обикаляше, споменът го смути по-силно. Беше сигурен, че онази жена не бе жертва на трафик, най-малкото от чужбина, но не можеше да си представи, че животът й е бил особено щастлив. И двамата пияни наборници, чакащи на опашка да си наврат оная работа в устата й, едва ли бяха подобрили положението й. Погледна снимката в ръката си, като се питаше какви ли неща е било принудено да върши това момиче и му призля. Изпита и някаква абстрактна вина. В края на краищата той също беше платил на тази индустрия. Беше ползвал услугите й. Беше нахранил звяра. Ако нямаше потребители като него, нямаше да има и индустрия; нямаше да има и мръсни шивашки цехове, ако нямаше желаещи да носят евтини дизайнерски дрехи; нямаше да има и нарковойни без иначе абсолютно порядъчните и уважавани граждани, обичащи да смъркат кокаин през уикенда. Всички те бяха експлоататори по свой начин, всички клиенти и потребители. И ако сводниците и трафикантите бяха явното лице на експлоатацията, кръгът на отговорността бе много по-широк. Бен Рои предпочете да пропъди тази мисъл. Метула беше преди цяла вечност, а той нямаше намерение да повтаря онова изживяване. В момента искаше просто да открие момичето и да разреши случай на убийство. Размислите върху етиката на търсенето и предлагането в секс индустрията можеха да почакат някой друг ден.

Зави по „Хагдуд Хаиври“, покрай касапница с безумното име „Царство на свинското“, и видя две проститутки стоящи на пост няколко входа по-нататък. Едната, перхидролена блондинка с джинси и бюстие, имаше синини и изпитото лице на отдавнашен наркоман; другата беше постара, на средна възраст, брюнетка, с тясна черна рокля и обувки на високи тънки токчета. Изглеждаше по-здрава, макар това да не означаваше много. И двете бяха еврейки, доколкото можеше да определи. Показа им значката си и извади снимката.

— Познавате ли това момиче? — попита направо той. — Работила е в района.

Блондинката поклати глава.

— Опитай да погледнеш снимката.

Погледът й се насочи надолу, после пак нагоре.

— Не.

— Сигурна ли си?

— Ако търсиш агнешко, мога да те уредя, но ще ти излезе скъпо. Истинско агнешко, ако се интересуваш.

Бен Рои игнорира коментара и показа снимката на другата жена.

— Ами ти? Познаваш ли я?

Жената взе снимката и дръпна от цигарата си. Макар че беше натежала в кръста и бе прекалила с грима, личеше си, че навремето е била привлекателна. И все още беше, по един уморен, западнал начин. Нямаше обичайните признаци на наркоман, което го накара да се запита как се е озовала тук. Можеше да е заради дългове, изпълнена с насилие връзка или стотици други причини. По дяволите, може пък и да й харесваше, макар това да не изглеждаше особено вероятно. Всяка си имаше своя история. Свое лично стълбище към подземния свят.

— Е? — подкани я той.

Погледът й се стрелна от снимката към него.

— Защо питаш?

— Полицейска работа. Хайде, или я познаваш, или не.

Тя дръпна отново от цигарата. Бен Рои забеляза, че ръката й трепери. Може би все пак се друсаше.

— Не мога да ти помогна — каза жената и му върна снимката.