Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

След като приключи, Бен Рои поседя малко в колата, после взе една снимка от съседната седалка и я подпря на волана. Огромните бадемови очи на момичето се взираха в него, празни и в същото време странно изразителни, ирисът им бе толкова кафяв, че изглеждаше почти черен. Не беше стандартно красива — носът й бе малко дебел, а веждите — гъсти. Но имаше нещо, което определено привличаше, нещо в съчетанието от уязвимост и сила, слабост и издръжливост. Сякаш две различни лица с две различни изражения бяха наложени едно върху друго — едното на жертва, а другото на човек, способен да оцелява.

Тя беше ключът към случая. Беше го усетил веднага щом я видя. Точката, около която се въртеше всичко останало. Нишката, която свързваше отделните части.

Гледа снимката почти минута. След това я остави, запали двигателя и потегли към купата сено на Тел Авив в търсене на игла на име Мария.

Ако Израел беше Обетованата земя, Неве Шаанан беше мястото, където обетът бе нарушен. Западнал, мръсен, занемарен резен от Тел Авив, сплескан между старата и новата автогара на града, районът отдавна бе като магнит за имигранти, алкохолици, наркомани и работници в областта на секс услугите. Някои го наричаха пъстро място. Топилня на култури. За Бен Рои беше по-скоро като отходна яма.

Минаваше шест, когато пристигна и паркира на улица „Саломан“, до някакъв изоставен, покрит с бурени стар гараж. Поседя за момент, взирайки се през улицата към група чернилки, които се мотаеха пред входа на един бар. Взе снимката, заключи колата, наметна си якето и продължи пеша. Районът започваше да оживява, пулсът му сякаш се ускоряваше с наближаването на вечерта. Всевъзможни нестройни звуци изпълваха въздуха от мръсните, разпадащи се жилищни кооперации в пешеходната зона, които образуваха гръбнака на района — музика, включени телевизори, тракане и звън на игри. Същинско вавилонско стълпотворение на жени от Ориента се трупаше около сергии за плодове и зеленчуци. Задръстени с отпадъци алеи, осветени в неонови светлини барове, графити, призоваващи за разкарване на имигрантите, завръщането към Тора и смърт на ислямските боклуци. Пияници и наркомани се спотайваха във входовете като животни в леговищата си; носеше се тънка воня на боклук, плът и набързо приготвена храна. И на нещо по-неуловимо — бедност, несгоди, замряло в очакване насилие. Мястото определено не фигурираше в туристическите брошури. Това беше задният двор. Зловонното мазе на Израел, където се изхвърляха всички отпадъци.

Бен Рои се разходи по стъргалото, покрай магазините за алкохол, обществени перални и сергии, предлагащи фалшиви дизайнерски часовници. Показваше снимката с празната надежда, че някой може да е забелязал момичето. Двама минувачи споменаха, че смътно си я спомнят, но не знаеха откъде, кога или дали наистина е същото момиче. Една възрастна жена в ярко осветено магазинче, предлагащо християнски дрънкулки — кръстове, пластмасови фигурки на Исус и бутилирана вода от река Йордан — беше по-категорична, че я е виждала. Било отдавна обаче, не напоследък. Един мъж сподели, че би искал да я види и Да й покаже какво означава приятно прекарване; друг, мешудах хареди с диви очи и твърда плитка, спускаща се чак до гърдите му, категорично заяви, че момичето е зъл дух, изпратен от Ха Сатан да изкушава вярващите. Като се има предвид, че ходеше бос и си беше провесил през врата картонена табелка, обявяваща, че всички трябвало да идат в Гехином, Бен Рои не го взе прекалено насериозно. Никой не можа да му предложи някаква конкретна информация.

Стигна до края на стъргалото и спря при мрачното, заето от гаражи гърло на подлеза „Левински“. Макар че тунелът беше затворен, долу виждаше смътни фигури, неопределени петна в мрака — наркомани, отрепки, измет. Ако някой беше отчаян, наистина отчаян и се нуждаеше от убежище за през нощта, би потърсил подобно място. Ако беше светло. Бен Рои сигурно щеше да прескочи оградата, да покаже снимката и да ги разпита. Сега обаче определено нямаше да го направи — беше се стъмнило, а пистолетът му бе заключен в кутията под седалката. Беше безразсъдно смел, но не чак дотам. Пък така или иначе само щеше да си изгуби времето — повечето от онези долу сигурно вече бяха прекалено отнесени и дори нямаше да схванат, че им показва снимка, още по-малко да си спомнят лицето на нея. Затова ги погледа още малко, като ноздрите му се свиваха от вонята на боклук и кисела пикня. Накрая се отказа и мина за втори път по стъргалото, след което продължи по успоредните улици — „Хагдуд Хаиври“, „Йесод Хамала“, „Фин“, „Саломан“.