Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Как изглежда? — попита Халифа, като отваряше колата и кимаше към езерото.

— Яма с лайна — отвърна Омар. — В буквалния смисъл. Вибрациите покрай разчистването на Булеварда са довели до спукването на главния отходен канал в тази част на града. Лайна и пикня се просмукват в подпочвените води и после се изпомпват в езерото при всяко допълване. Наблюдавам го вече от месец и положението постоянно се влошава.

— Не надушвам нищо.

— След две-три седмици ще надушиш, помни ми думата. Така ще се развони, че никой няма да може да доближи до него. Ще се наложи да пресушат цялото езеро и да го напълнят с вода от Нил. Ох, мамицата му мръсна!

Гейзер спрайт изригна от кутията и оплеска ръцете и дрехите му. Омар задържа напитката далеч от себе си и свали вълнената си шапка.

— Бях сух, преди да дойдеш — изръмжа той, като бършеше с шапката измокрения си комбинезон.

Халифа го изгледа подигравателно и отпи от своята кутия. Зад тях се чуха свирки, които предупреждаваха посетителите, че скоро ще затварят и всички трябва да се насочат към изхода на храма. Отдалеч се чуваше ритмичното дрънчене и боботене на булдозери — основният фонов шум на Луксор през последните две години.

— На място ли изследваш водата? — попита след кратко мълчание Халифа, пропъди една нахална муха и отпи от колата си.

Омар поклати глава.

— Пращаме пробите в една лаборатория в Асют. Преди работехме с лабораторията на болницата, но откакто почнаха проклетите изкопи, тестовете станаха толкова много, че болницата не е в състояние да се справи.

Халифа поклати крака и попита:

— Мога ли да те помоля за услуга?

— Не знам. Пробвай.

— Искам да проуча съобщенията за развалена вода в Източната пустиня и се нуждая от съвет.

Разказа му ситуацията с г-н Атия, братовчед му и Деир ел Зейтун, която продължаваше да го тормози въпреки всичките му усилия да я пропъди от ума си. Нещо не беше наред, нещо ставаше и дори да не беше онзи детектив, който бе някога, все още си оставаше в достатъчна степен ченге, за да отговори, когато се изправи пред серия събития без очевидно обяснение.

— Възможно ли е да е станало по естествени причини? — попита той, след като приключи с разказа си. — Може ли водата в кладенците да се развали сама?

Омар замислено глътна от спрайта.

— Много се съмнявам. Разбира се, кладенци пресъхват и водата може да се развали, макар че това почти винаги става заради някакво промишлено замърсяване. Или при случайно замърсяване от отходен канал, какъвто е случаят тук. Но ти казваш, че тези кладенци са насред Източната пустиня.

Халифа кимна.

— Това е много по-трудно за обяснение. Наоколо нали няма някаква тежка промишленост — циментови заводи хартиени комбинати, такива неща?

— Доколкото знам, не.

— Определено звучи съмнително. В много редки случаи водоизточниците могат да пресъхнат заради движение на земните пластове, но това движение трябва да е сериозно, съпроводено от земетресения, а ние не сме чували за такива. А и фактът, че всички кладенци са били на копти…

Отпи отново от спрайта, остави кутията и започна да разопакова десертчето, като методично прокарваше нокътя на палеца си между блокчетата шоколад.

— Искаш ли да погледна? — попита той, като отчупи от десерта и подаде парчето на Халифа. — Да взема малко проби и да пратя водата за анализ?

— Би ли го направил?

— Разбира се. Вече събуди любопитството ми.

— Мога да ида сам да взема проби, ако така ще бъде по-лесно.

— По-лесно е аз да го направя. Така ще огледам и терена за някакво геологично обяснение. Може да отнеме няколко дни.

— Когато кажеш. Не е спешно. Ще ти платя бензина.

Омар махна пренебрежително с ръка.

— Задължен съм ти за десерта и спрайта — каза той. — Смятай, че сме квит.

— Не ми се вижда много честно.

— Това е Египет. Нищо не е честно. Ето, ти получи едно парче, а аз имам три.

Смигна на Халифа и напъха остатъка от шоколада в устата си.

— Мубарак си отиде, но несправедливостта си остана — каза той, като дъвчеше весело. — Направо да ти се скъса сърцето.

Халифа се усмихна и двамата се умълчаха, загледани в езерото. Зад тях свирките продължаваха да се чуват, макар и не толкова често — туристите бяха схванали посланието и се изнасяха от храмовия комплекс към очакващите ги автобуси. Халифа допи колата, запали цигара и погледът му се задържа върху късчето пусто небе зад извисяващия се Десети пилон. Миналата година по същото време това късче беше заето от стария му блок, един от редицата овехтели бетонни правоъгълници, които се издигаха в северния край на града като редица изветрели надгробни камъни. Преди при всяко посещение на Карнак отиваше при пилона, обаждаше се у дома по мобилния и караше онзи, който е вдигнал, да се покаже през прозореца на дневната, за да му помаха. Детска игра, от която никой от семейството не се уморяваше — най-вече Али, който в един незабравим случай провеси през прозореца голям лист с думите „Обичаме те, татко“. Искаше му се да го беше снимал. Искаше му се да беше снимал толкова много неща. А сега те си бяха отишли завинаги, заменени от пустото небе и траншея със сфинксове. Прогрес ли? Определено не, поне за него.