Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Помълча за момент, като барабанеше с пръсти по бюрото, главата й беше наклонена замислено настрани.

— Всъщност каза, че трябвало спешно да говори с нея. Не обясни за какво. Каза само, че трябва да я види отново. Много се разтревожи, когато й казах, че Мария е изчезнала.

Маратонката на Бен Рои започна да отмерва малко по-бърз такт.

— Тогава ли започна да разпитва за египетския канал?

Отново последва кратко мълчание, докато Хилел си припомняше хронологията. Накрая кимна.

— Мария през Египет ли е влязла в страната?

— Така и не разбрахме със сигурност — отвърна тя, слезе от бюрото и го заобиколи, за да седне на въртящия се стол. — Отказваше да говори за това. Подобно на много други момичета, страдаше от посттравматичен стрес и бе изградила в съзнанието си бариера между настоящето и миналото в опит да блокира преживяното. Научихме някои подробности за детството й, но относно трафика открихме само, че е работила в някакъв апартамент в Неве Шаанан и че по някое време е била в Турция. Това предполага, че или е пристигнала със самолет, или е била прехвърлена през Кипър в Хайфа или Ашдод.

Облегна се назад, като прокарваше пръст по ръба на бюрото.

— Между другото, винаги рисуваше онази жена с русата коса. Нея и нищо друго. Така и не разбрахме коя е.

Бен Рои си отбеляза наум да погледне отново рисунката от апартамента на Клайнберг.

— Случайно да знаете кой я е прехвърлил в страната? — попита той. — Кой е бил сводникът й?

Тя поклати глава.

— Казах ви, ние се справяме само с пораженията, не с хората, които ги причиняват.

— И няма никаква вест от нея? Никаква следа къде може да е отишла?

— Абсолютно никаква. Мислехме, че може да се е върнала в Неве Шаанан. Случва се с бегълките — гравитират около познатите места, дори това да означава, че отново могат да се озоват в бордеите. Но никой не я е виждал там.

— Имате ли нейна снимка?

— Разбира се.

Тя се наведе и включи компютъра си.

— Между другото, истинското й име почти със сигурност не е Мария. Момичетата винаги избират различни имена, помага им да се дистанцират от онова, което са ги карали да правят. Така си мислят, че ги е правил някой друг, не те.

Облегна се и зачака системата да се зареди. Бен Рои допи вече изстиналото си кафе, стана и отиде до прозореца.

Навън всичко бе тихо, неподвижно и мирно, окъпано в меката златиста светлина на следобедното слънце. Сякаш се намираха на милиони километри от света, за който разговаряха. Загледа се над редиците прашни шикуним, после погледът му се насочи към тротоара. Там стоеше подобен на плъх мъж с мазна коса и се взираше през улицата към приюта. Сводникът, за който беше споменала Халил. Изкушаваше се да отвори прозореца и да му извика да си го начука, реши, че посланието ще бъде по-ефективно, ако му го предаде лице в лице. Може би с няколко шамара, за по-сигурно. Не можеше да понася сводници. Още по-малко сега, след всичко, което беше чул. Изгледа го намръщено, после насочи вниманието си към двора на приюта. Там имаше дървена пейка с два пепелника, люлка, простор за пране, а в ъгъла — детско колело и пластмасов трактор с педали. Не ги беше забелязал на влизане.

— И хлапета ли имате? — изненадано попита той.

— Пет — отвърна тя зад гърба му. — В момента са на училище.

— Майките им…

Щеше да ги нарече проститутки, но се усети навреме.

— … са тук.

— Разбира се.

— А бащите?

— Сводници, клиенти — отвърна тя безцеремонно. — Не е идеалната семейна динамика, но така стоят нещата. Когато се спасяват момичета, хлапетата естествено вървят с тях.

Продължи да щрака в търсене на снимката. Бен Рои гледаше играчките. Като ченге човек става дебелокож, изгражда си филтриращ механизъм, който улавя наистина гадните неща, преди да са влезли в системата ти. Но някои се промъкваха, независимо какви усилия полагаш.

Като сега. Играчките го смутиха повече от всичко друго, което бе чул в приюта. Повече от всичко по целия случай. В тях просто имаше нещо отчаяно тъжно — разказваха за повредения живот на малките беззащитни същества, съсипан още преди да е започнал наистина. Усети буца в гърлото си, а заедно с нея и внезапно желание да се обади на Сара, да й каже колко обича и нея, и бебето. Дори извади мобилния си, но точно тогава Хилел го повика и моментът отмина. Той погледа надолу още няколко секунди, после пропъди мисълта от ума си, прибра телефона и отиде при бюрото.

— Ето я — каза Хилел и завъртя екрана към него.