Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— И е била прекарана през Синай?

Хилел кимна.

— Горката, прекосяването на пустинята е било ужасно. Всички страдат, разбира се, но нейното преживяване било особено лошо. Била изнасилвана групово. Анално. Видяла как счупили капачките на друго момиче, защото се опитало да избяга. Дори не искам да си помислям за това.

Бен Рои посягаше за втора бисквита, но отдръпна ръка. Апетитът му внезапно беше изчезнал.

— Сега тези момичета тук ли са? — попита той.

— На работа са — отговори Хилел. — Както казах, намираме им работа. Нископлатена, но въпреки това играе важна роля за възстановяването им. Помага им да си изградят самочувствие, да общуват с други хора, без да се страхуват, че ще бъдат малтретирани. София подрежда рафтове в един магазин. Лола е чистачка.

— А третото момиче? — попита Бен Рои и направи справка с бележника за името. — Мария?

Последва пауза. Хилел отговори по-тихо:

— Мария вече не е с нас.

— Значи са я депортирали?

— Тя… изчезна.

Бен Рои вдигна глава.

— Избягала?

— Или това, или сводникът й е дошъл и я е отвел. Молим се да е избягала.

Личеше си, че е разстроена.

— Визата й скоро ще изтече — продължи тя. — А министерството отхвърли молбата й за продължаване, така че това също може да е причина. Изпитваше ужас при мисълта, че могат да я върнат у дома. Беше убедена, че пак ще стане жертва на трафик. Или нещо по-лошо.

Не обясни какво е това „по-лошо“. Нямаше и нужда.

— Наскоро ли изчезна? — попита Бен Рои.

— Преди няколко седмици. Малко след като Ривка посети приюта. Една сутрин отиде на работа и не се върна. Само това знаем. Наши хора обикалят да я търсят, беше съобщено и на полицията, разбира се, но засега…

Тя пое дъх и поклати глава. Бен Рои за първи път забеляза, че някои корени на косата й са посивели.

— И госпожа Клайнберг е интервюирала това момиче?

— Не беше чак толкова формално. Определено разговаряха. И рисуваха.

Бен Рои сбърчи чело.

— Рисуваха?

— Окуражаваме момичетата да го правят — обясни тя.

— Да чертаят, да рисуват, да правят скулптури. Помага им да се изразят, да изкарат навън нещо, за което иначе не искат да говорят. Имаме малко ателие и открихме Мария там, когато развеждах Ривка из приюта. Повикаха ме да се погрижа за нещо, оставих Ривка с нея и когато се върнаха, двете седяха една до друга и рисуваха.

Бен Рои си спомни рисунката от апартамента на Клайнберг.

— Руса коса.

— Моля?

— Жена с руса коса. На синя хартия.

Очите й се разшириха от изненада.

— Откъде…

— Рисунката беше в апартамента на госпожа Клайнберг.

— Аха — рече тя. — Е, това обяснява нещата. Тя попита Мария дали може да задържи рисунката и я взе със себе си.

Бен Рои започна да потропва бавно и ритмично по пода — неволна реакция, която като че ли се задействаше всеки път, когато усещаше, че разговорът се насочва в интересна посока.

— Значи сте се върнали и сте ги заварили да рисуват заедно…

Хилел кимна.

— А когато предложих на Ривка да продължим, тя попита дали имам против Мария да я разведе. И Мария се съгласи. Това ме изненада, защото тя беше изключително затворена, рядко разговаряше с когото и да било, дори с психолозите ни.

— Но е разговаряла с госпожа Клайнберг?

— Определено. Видях ги в един момент през прозореца, седяха на двора, държаха се за ръце и бъбреха. Прекараха заедно повече от час.

Тя отметна непослушен кичур от очите си.

— Понякога се случва. Нещо прещраква без видима причина. Момиче, което си мълчи през цялото време, внезапно излива сърцето си на абсолютно непознат. Просто в поведението на Ривка като че ли имаше нещо, което помогна на Мария да се отвори.

Думите на Мордехай Ярон отново отекнаха в главата на Бен Рои. „Изпитваше инстинктивно съчувствие към страдащите.“

— И нямате представа за какво са говорили?

— Абсолютно никаква. Мария не сподели нищо след срещата и не ми беше работа да я разпитвам. Това бе личен разговор, а подобни неща тук се уважават. Честно казано, просто се радвах, че я виждам да контактува с някого. Беше ужасно травматизирана, таеше много лоши спомени. Имаше нужда да се освободи от тях.

— А госпожа Клайнберг спомена ли нещо?

— Не. Каза само, че Мария е споделила някои от преживяванията си и че й се къса сърцето, че толкова младо момиче е преминало през подобни неща. Мария определено я беше впечатлила. Именно затова се обади седмица по-късно. Да пита дали може да дойде и отново да поговори с нея. Да й зададе още няколко въпроса.