Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Трябва да се връщам на работа — каза Омар, допи остатъците от спрайта и стана. — Трябва да взема още няколко проби, а не мисля, че ще им хареса да се плацикам наоколо по време на светлинното шоу.

— Не знам — каза Халифа, докато се изправяше. — Може пък да си помислят, че си част от програмата. Амон, пътуващ със слънчевата си лодка.

— С комбинезон и с вълнена шапчица? Интересна интерпретация.

Разсмяха се. По-точно Омар се разсмя. Халифа само се усмихна.

— Ще се опитам да обиколя кладенците през следващите няколко дни — каза Омар. — Ще ми пратиш ли координатите?

— Ще ти ги пусна по имейла веднага щом се върна в участъка.

— Ще кажа на лабораторията, че са спешни. Би трябвало да има резултати до края на седмицата.

Халифа му благодари.

— И още нещо. Сигурен съм, че тръбата за питейна вода на фермата при Бир Хашфа е незаконна. Бедни хора са. Ще те помоля да не я забележиш.

— Това ще бъде нашата малка тайна — обеща Омар и заговорнически почука носа си.

Прегърна Халифа, после се отдръпна и постави ръце на раменете, му.

— Добре ли си?

— Идеално.

Омар го стисна и повтори:

— Добре ли си?

Този път Халифа се поколеба.

— Ще оживея — рече накрая.

— Гледай да го направиш, приятелю. Искам да живееш дълго и да си здрав. Също като Зейнаб и хлапетата.

Погледна го в очите, разроши шеговито косата му, надяна вълнената си шапка и тръгна към лодката си.

— Ще ти се обадя веднага щом получа резултатите — извика той, докато се качваше на борда и развързваше въжето. — Ще ми бъде интересно да ги видя. И се обаждай.

Оттласна лодката, хвана греблата и загреба навътре в езерото. Халифа го погледа няколко секунди, после погледна отново покрай Десетия пилон към мястото на стария си блок. По дължината на тектоничния разлом на Булеварда имаше и други хора досущ като него — загледани отчаяно в празното пространство, сякаш очакваха старите им домове да се появят отново като по чудо. Като опечалени край гроб. Сякаш половината Луксор беше в траур заради последните събития. Поклати глава, взе двете кутии и тръгна към изхода. Понякога е много трудно да загърбиш някои неща.

Тел Авив

Бен Рои пресече улицата, за да поговори със сводника на отсрещния тротоар. Мъжът го видя и реши да се омете. Движеше се с изненадваща скорост, предвид шкембето, което мъкнеше. Бен Рои го преследва половин пряка, но накрая се отказа. Със сигурност щеше да се върне, както беше казала Хилел, но поне му бе дал тема за размисъл.

Може и пък да не беше. Подобни типове имаха проблем с мисленето. Действаха, без да осъзнават значението на делата си или последствията. И определено без никакви емоции. Щеше да се скрие зад ъгъла, да изчака Бен Рои да се разкара и да се върне невъзмутимо на поста си като лисица, връщаща се при кофа за смет. Вечният танц на стражарите и апашите. Бен Рои не за пръв път се зачуди защо изобщо си прави труда да участва в него.

Помота се няколко минути, колкото да се усети присъствието му. Накрая извика: „Ще те пипна, смотаняк такъв!“, и се върна при колата си. Метна разпечатаните снимки на съседната седалка, обади се на Зиски и му разказа какво е открил.

— Мислите, че това е причината Клайнберг да посещава арменския комплекс ли? — попита Зиски, след като Бен Рои приключи с разказа си. — Защото е търсила момичето?

— Или се е срещала с нея — каза Бен Рои. — Така или иначе това е най-добрата следа, с която разполагаме. Ще получиш снимките от приюта. Бъди така добър да пратиш няколко униформени да ги разпространят в комплекса. Може някой да я разпознае. Смятам да прескоча до Неве Шаанан, току-виж са я забелязали някъде там. Някакъв напредък с Немезида?

— Говорих с приятеля ми и той ми разказа някои неща — рече Зиски. — Изрових също и това–онова за „Барън Корпорейшън“, може да се окаже свързано със случая. Искате ли да се срещнем тази вечер.

— Защо не. Пиеш ли?

— Само шампанско.

Бен Рои вече оценяваше по достойнство чувството му за хумор и избоботи развеселено:

— Значи ти плащаш. Има един бар в Стария град, при Яфската порта. „При Путин“.

— Знам го.

— В девет?

— Разбрахме се.

Бен Рои прекъсна връзката и набра номера на Сара. Докато беше в приюта и гледаше през прозореца към тъжната колекция играчки на двора, беше изпитал странен прилив на емоции, внезапно желание да й каже колко много я обича. Наистина я обичаше — отчаяно, ако трябваше да е честен със себе си, — но склонността да бъде открит в чувствата си беше изчезнала. И ето че, когато тя вдигна, той побъбри малко с нея. Попита за бебето и предложи да обядват заедно утре, като се измъкна от въпросите й какво прави в Тел Авив. Не защото мислеше, че тя ще се разстрои — беше силен човек, — а защото в живота му имаше неща, които той искаше да държи отделени от други. Изнасилване, насилие, тормоз — не би искал да споделя подобни неща с майката на детето си. Поговориха около две минути, разбраха се за мястото и времето на срещата и затвориха.