Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Очите й се стрелкаха насам-натам, избягваха погледа му. Пръстите й се бяха вкопчили толкова силно в рамката, че кокалчетата им бяха побелели.

— Веднъж се разплака. Просто лежеше и плачеше, а аз бях отгоре й. На някакво ергенско парти. Войници. Страшно им хареса. Животни!

Образи и звуци изпълниха ума на Бен Рои — от нещата, които човек може да види по интернет. Тръсна глава в опит да ги прогони.

— Имаш ли представа къде е сега?

— Надявам се да е някъде много далеч. Виж, трябва да се връщам. И без това се заседях прекалено дълго. Просто си помислих, че може да знаеш нещо, исках да се уверя, че не е…

— Какво?

— Какво си мислиш, мамка му? Миналата седмица извадиха едно момиче от Яркон. Бяха й отрязали ушите и бяха вързали тежести за краката й. Това се случва с момичетата, които се опитват да се измъкнат. Преди няколко седмици се появи една журналистка, която задаваше въпроси. Уплаших се, че същото може да е сполетяло и Мария. А сега трябва да вървя.

Тя понечи да се изправи, но Бен Рои я хвана за китката.

— Дебела журналистка, с побеляваща коса?

Тя се поколеба, после кимна предпазливо.

— Името й е Ривка Клайнберг. Била е убита преди три дни. В Йерусалим. В арменската катедрала. Мислим, че е била тук да търси Мария. Или може би да се срещне с нея. Трябва да намеря Мария, спешно. Ако можеш да ми кажеш още нещо, каквото и да е…

За момент жената остана неподвижно, очите й се стрелкаха, сякаш проумяваше чутото и се опитваше да разбере какво означава то, какви последици може да има за нея. След това рязко освободи китката си и се отдръпна от колата.

— Не мога да ти помогна — каза тя. — Не знам нищо. А сега трябва да…

— Айрис! — извика глас от другата страна на улицата.

Жената замръзна. Бен Рои погледна в страничното огледало. Някакъв мъж приближаваше по отсрещния тротоар — як, с каскет, кожено яке и нещо като мастиф или питбул, който яростно дърпаше каишката.

— Ох, Господи! — прошепна тя и очите й се разшириха от страх. — Моля те, върви си! Върви си веднага! Ако ме види с ченге…

— Какво става, Айрис? — извика мъжът. — С кого говориш?

— Опитвам да уредя една работа — извика в отговор тя, като се мъчеше — неуспешно — да скрие ужаса в гласа си. — Тази вечер не върви много.

— И какви са тези пазарлъци? Иска или не иска?

— Върви — изсъска тя. — За бога, махай се. Той ще ме убие!

Сводникът пресичаше улицата на трийсет метра зад тях, кучето ръмжеше и драскаше яростно по асфалта в желанието си да се добере до нея. Бен Рои си помисли дали да не слезе, да размаха значка и да каже на мъжа да се разкара, но знаеше, че така само ще й навлече неприятности. Ако не сега, по-късно.

— Поне ми дай нещо — изръмжа той, докато палеше. Погледът му се стрелкаше от жената към огледалото и обратно. — Трябва да знаеш нещо.

— Не знам! Боже мой, той ще…

— Да не се опитва да ти направи нещо, Айрис? — Сводникът ускори крачка. Вече беше на по-малко от двайсет метра и Бен Рои виждаше четината по лицето му и шиповете по дебелия нашийник на кучето. — Кажи му, че цената си е цена! Чу ли ме! Цената си е цена!

— Моля те — с ужас изстена тя. — Умолявам те, просто…

— Не и докато не ми кажеш нещо!

Тя замръзна за частица от секундата. Сводникът беше само на десет метра зад тях, когато тя пристъпи до колата, наведе се и прошепна нещо в ухото на Бен Рои.

— А сега се пръждосвай от тук — изсъска тя и отново се дръпна. И добави на по-висок глас заради сводника: — Начукай си го, проклет кучи син!

Решил, че някой е обидил една от подопечните му, мъжът изрева свирепо и се втурна към колата. Бен Рои погледна за миг жената в очите, кимна, превключи на скорост и потегли с мръсна газ. Цялата кола се разтресе, когато кучето се блъсна в задната броня. Бен Рои набра скорост и погледна в огледалото. Кучето тичаше след него, а поводът му се влачеше по улицата. Сводникът стоеше до жената, като я прегръщаше с една ръка и размахваше яростно юмрук във въздуха. Крещеше псувни, които Бен Рои не можеше да чуе от рева на двигателя. Увери се, че жената е добре — доколкото изобщо можеше да е добре в света, в който живееше, — и отново насочи вниманието си напред. Стигна края на „Саломан“, обърна по „Харкевет“ и оттам излезе на магистралата „Аялон“ за Йерусалим. Караше едва ли не на автопилот, почти не забелязваше какво прави. Можеше да мисли единствено за думите, които му беше прошепнала жената:

Истинското й име е Восги.

Хюстън, Тексас