Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Пристигнахме, сър.

Е, не съвсем сам. Стивън винаги беше тук.

— Благодаря, Стивън. Ще продължа сам.

— Както желаете, сър.

Прислужникът вежливо сведе глава, обърна се и тръгна обратно по коридора. Краката му се движеха безшумно по килима, сякаш не докосваха земята. Уилям го гледаше как се отдалечава — добрия, надежден Стивън — и се обърна към вратата на библиотеката. Стомахът му се беше стегнал както винаги, когато стоеше на това място, ръката му инстинктивно се плъзна в джоба и се заигра с пакетчето кокаин. Устоя на изкушението да се върне до тоалетната за една бърза линия. Може би след това, но сега трябваше да е на себе си. Справяше се с дрогата — можеше и с нея, и без нея. Контролираше нещата. Никога не биваше да забравя това. „Контролираш нещата. Силен си.“

Пое дълбоко дъх и почука.

— Влез.

Заповедта достигна до него като грохот на далечна буря. Уилям се поколеба, събра кураж („Контролираш нещата. Силен си.“) и отвори вратата.

Баща му седеше зад бюрото си в отсрещния край на библиотеката — разплут, прегърбен, белокос, с тежък костюм от туид. Макар помещението да беше огромно, високо цели два етажа, с висок купол и галерия на горното ниво, Натаниел Барън изглеждаше внушителен в него. Огромното му туловище спираше светлината от прозорците зад бюрото, цялото му същество сякаш изпълваше пространството като някаква тъмна мъгла. Дори от това Разстояние Уилям надушваше одеколона му — тежък, кисел, като прегряла машина — и чуваше хрипливото му дишане.

— Закъсня — изръмжа баща му. Гласът му бе дълбок и твърд, някак подземен. Сигурно така щеше да звучи скала, ако успееш да я накараш да проговори.

— Не мисля, сър.

— Не ми противоречи. Закъсня.

Старецът опря лакът на бюрото и почука часовника си. Уилям си поигра с идеята да защити позицията си и да настоява, че е пристигнал точно в 10:30, както му бе казано, но не си заслужаваше. През целия си живот не бе печелил спор с баща си, нямаше да спечели и днес. Никой никога не печелеше спор с баща му. Ако Натаниел Барън каже, че земята е плоска и че луната е от сирене, така беше, нямаше място за възражения. Затова Уилям стоеше мълчаливо, докато последните остатъци от кокаина бръмчаха по краищата на мозъка му, уверяваше се, че контролира нещата, че е силен, чакаше баща му да го повика с пръст и когато това стана, успя да пристъпи напред. Срещу бюрото имаше два стола — богато украсени, антикварни столове с извити облегалки и изтъркана копринена тапицерия — и Уилям отново зачака знак. Такъв не последва и той остана прав. Часовникът над камината цъкаше, дробовете на баща му хриптяха. Вместо да нарушават тишината, тези звуци като че ли я засилваха, правеха атмосферата още по-потискаща. Задушаваща. Всеки път, когато идваше тук, Уилям имаше чувството, че го погребват жив.

„Контролираш нещата. Силен си.“

— Как се чувствате, татко?

— Чувствам се чудесно, благодаря.

Нямаше реципрочен въпрос относно здравословното състояние на Уилям. Той пристъпи от крак на крак и се опита да блокира кухото като на метроном тиктакане на часовника, което вече започваше да пробива черепа му. Може би все пак трябваше да вземе по-голяма доза. Последва неловка пауза.

— Мисля, че срещата на борда мина добре.

— Нима?

— Джим свърши добра работа с финансовия анализ.

Баща му го изпепели с поглед. Поглед, който казваше: „Ти пък какво разбираш от тези неща, по дяволите?“ („Всъщност всичко, гадна разплута путко.“). След което насочи вниманието си към книжата пред себе си. Часовникът цъкаше, баща му хриптеше, книгите го притискаха от всички страни — стотици и стотици томове, хиляди, с гръбчета, подредени в спретнати редици от единия край на помещението до другия и от пода до тавана. Те придаваха на мястото неприятно кожено, сегментирано усещане, сякаш се намираше в чудовищната коремна кухина на някаква вкаменелост. Доколкото Уилям знаеше, нито един том никога не беше отварян, още по-малко четен. Бяха поръчани от дядо му на безценица и бяха наредени тук просто за показ, за да създадат илюзията за дълбочина и интелект. Барън нямаха много време за образование и култура. Пари, на това посвещаваха времето си. Пари и контрол. Поне в това Уилям беше стопроцентов наследник на семейната традиция.

— Разговарях с Хилъри след срещата — започна той, като полагаше всички усилия гласът му да звучи равно. — Тя мисли, че египетската оферта може да…

Баща му го прекъсна с махване на ръка. Взе някакъв документ от бюрото и го размаха пред Уилям. В движението имаше нещо заплашително, сякаш адвокат му размахваше унищожително доказателство.