Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Искаш ли да ми кажеш какво означава това?

Причината за повикването. Никакви празни приказки за добре дошъл. От вратата за краката. Точно както очакваше.

„Контролираш нещата. Силен си.“

— Някои идеи за бъдещето на компанията, татко. Начини да я раздвижим, да я издигнем на следващото ниво. Реших, че ти и бордът можете да проявите интерес. Очертах някои възможни…

— Мислиш, че корпорацията се нуждае от идеи?

Уилям прехапа устна. Знаеше, че документът ще предизвика конфронтация, беше се подготвил за това, но сега, когато бе тук, в окото на бурята…

— Един бизнес винаги се нуждае от идеи, татко. Каква дума използваха джапанките? Кайзен. Постоянно подобряване.

Баща му се размърда в креслото си и туловището му се надигна като вълна, готова да се стовари върху брега.

— Мислиш, че корпорацията се нуждае от подобряване?

„И още как, помисли си Уилям. Вярно, големи сме, но и неповратливи. Твърде много ръце, твърде много неща, твърде много баласт. Други компании се свиват и съсредоточават, адаптират се, пренасочват се. А ние само лежим на лаврите си. Ветровете се променят, а ние не се движим според тях. След няколко години ще бъдем победени, изхвърлени на брега. Разкарай ръцете си от кормилото, старче. Време е за нов капитан. Аз съм бъдещето на «Барън».“

Запази мълчание.

— Идеи — с монотонен и хриплив бас произнесе баща му, докато прелистваше страниците. — Подобряване.

Клатеше глава, очите му под тежките клепачи проблясваха насмешливо.

— Това са просто мисли, татко — каза Уилям, като се мъчеше да не изгуби самообладание. — Загрижен съм, че възлагаме прекалено много надежди на египетската сделка за газ. Ако не се получи…

— Ще се получи.

— Там имаше смяна на режима…

— Сега и експерт по геополитика ли стана?

— Казвам само…

Баща му изръмжа презрително и запрати документа към главата му. Не улучи и папката падна на килима като мъртва птица.

— Не съм те сложил в борда да раждаш идеи, момче! Сложих те там, за да правиш каквото ти кажа и само каквото ти кажа. Да не би да си мислиш, че знаеш по-добре от мен как се управлява тази компания? Че знаеш по-добре от мен какво е добро за нея?

Уилям устоя на изкушението да изкрещи: „Да, знам, мамка му!“

— От четирийсет години управлявам „Барън“. Аз съм „Барън“! Аз я направих това, което е днес, а сега моят син курвар с изпържен от дрога мозък си мисли, че може да ми се перчи и да ме поучава…

Старецът се закашля и се разтресе целият. Восъчната пита, в която се бе превърнал болният му бял дроб, се сплескваше под тежестта на яростта му, лицето му стана тъмно пурпурно. Може би ще се задави до смърт още сега и ще ми спести всички неприятности, помисли си Уилям. Но не, Натаниел Барън нямаше намерение така бързо да се прощава с живота. Със сигурност не и по естествени причини. Тялото му може и да гниеше, вътрешностите му може и да бяха станали на каша, но му оставаха още няколко години. Подобно на всички Барън по мъжка линия, той щеше да продължи да живее въпреки очакванията на лекарите. Щеше да подчини смъртта на волята си, както подчиняваше и живота. Никой не можеше да се изправи на пътя на Натаниел Барън, дори Мрачния косач.

— Пройдоха и курвар! — започна отново старецът, като сочеше с треперещ пръст Уилям. — Опитва се да ми каже как да си върша работата. Да обърне борда срещу мен. Идеи… никога не си имал и една свястна…

Тирадата бе прекъсната от новия пристъп на кашлица. Старецът извади кърпа от джоба си и я поднесе към устата си. После грабна маската от бюрото и я лепна на лицето си, като трескаво всмукваше кислород по тръбата от бутилката на пода, очите му горяха като разтопено желязо. Уилям се застави да устои на погледа му, да не помръдне, колкото и трудно да беше, за бога, каквито и усилия на волята да бяха нужни. Издържа няколко секунди и реши, че е изразил становището си, че е показал, че няма да позволи да го заплашват (макар да беше уплашен, макар да МУ идеше да напълни гащите). Обърна се и взе папката от пода. Изглади смачканите страници, а хриповете на баща МУ го блъскаха в гърба като дишането на хищник, готов за скок.

Преди години, като дете, когато майка му бе все още жива, когато тя беше наоколо, Уилям бе съставил родословно дърво. Получи се прекрасен сложен резултат по подобие на дъбовете покрай алеята на имението, имената на различните представители на рода висяха като жълъди по разперените клони. Беше работил почти месец по дървото, изпилваше всяка подробност, внимаваше да не изпусне никого, имената на мъжете от основната кръвна линия — на прадядо му, дядо му, баща му и неговото — вървяха по ствола и бяха оцветени в златно, за да се подчертае позицията им в самото ядро на рода. Беше го оформил със собствените си ръце, с помощта на градинаря Арнолд, който беше добър в подобни неща, и го представи за петдесетия рожден ден на баща си с увереността, че подаръкът ще умилостиви сърцето на стареца, ще го убеди, че той, Уилям, е истински Барън и достоен наследник на фамилното име. Баща му само го погледна бегло и го остави настрана. „Не съм сигурен, че твоето име трябва да е в злато“ — беше единственият му коментар.