Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Сапун, парфюм или нещо подобно. „Мускусен“, май така се изрази. Каза, че живеела в сградата трийсет години и досега не се е натъквала на подобно нещо. Само в нощта на убийството на Клайнберг. Детектив Пинкас ми каза. Спомена, че може би няма да е зле да проверя.

Бен Рои сви раздразнено устни. Много добре разбираше какво е намеквал Пинкас и не се съмняваше, че Зиски също е наясно — сапун, парфюм, работа за обратни. Преди четирийсет и осем часа сигурно и той самият щеше да пусне подобна закачка. Но сега беше опознал хлапето по-добре и шегата не му се струваше толкова смешна.

— Предай на детектив Пинкас от мен, че е едно тлъсто лайно и може сам да провери — изръмжа той. — Ясно?

— Ясно.

Не беше съвсем сигурен, но му се стори, че в гласа на Зиски се прокрадна благодарност.

— Нещо друго?

Нямаше. Пинкас и Амос Намир още очакваха информаторите си; Намир не беше открил нищо в старите и неразрешени случаи.

— Попаднах обаче на нещо за архиепископ Петросян.

Нишките бяха толкова много и така разнопосочни, че Бен Рои напълно беше забравил за архиепископа.

— Изненадай ме — подкани го той.

— Оказва се, че покоите му имат отделен изход към улицата. Към „Свети Яков“. Което означава, че може да излиза и да влиза в комплекса…

— … без никой да го види — довърши Бен Рои.

Изкара ръка през прозореца и забарабани по вратата на тойотата. Знаеше, че на улица „Свети Яков“ няма полицейски камери. А като се изключат онези около Котел, положението беше същото и в еврейския квартал, където свършваше „Свети Яков“. (Палестински виц — евреите заграбиха земята, водата, границите и въздушното пространство, но ние поне докопахме камерите.) Значи на теория Петросян може да излиза от комплекса, да стигне до еврейския квартал и да напусне Стария град, без никой да разбере.

— Значи твърдиш, че няма алиби за нощта на убийството, така ли? — попита той.

— Не и такова, което да сме в състояние да проверим. Той твърди, че е бил в покоите си цялата нощ, но не сме намерили никого, който да потвърди това.

Бен Рои се замисли за момент, ламарината на тойотата подрънкваше глухо под пръстите му.

— Бъди така добър да предадеш това на Леа Шалев — каза накрая. — Трябва да проверим, а ти вече имаш достатъчно задачи. Искам да се съсредоточиш върху нещата, за които вече говорихме — Мицпе Рамон, Немезида, „Барън“. Ще се върна по някое време следобед. Виж какво можеш да намериш дотогава.

Затвори и се загледа покрай дългата колона неподвижни автомобили към проблясващите кули на Рамат Ган. След трийсет секунди извади мобилния си и написа есемес: „Доб. раб., Зиски“.

Поколеба се, смени „Зиски“ с „Дов“, натисна бутона за изпращане и наду полицейската сирена. Не толкова с надеждата, че ще накара колите да се размърдат, колкото да покаже, че още е кораво ченге и няма намерение да се размеква на стари години.

Луксор

След срещата с Хасани Халифа се опита да изхвърли историята с отровените кладенци от главата си. Може би наистина ставаше нещо, може би не — така или иначе нямаше какво повече да направи. Върна се в кабинета си и уреди да пратят двама униформени при фермата на Атия. През обедната почивка отиде за един час „куршумена медитация“, както се изразяваше ефрейтор Ахмед Мехти, мустакатият, късо подстриган гигант, който отговаряше за стрелбището, откакто свят светува.

Когато искаше да помисли за нещо, Халифа обикновено отиваше на западния бряг и се качваше на своето „място за мислене“ в подножието на Курн. Когато не искаше да мисли за нещо, отиваше да постреля. Беше отличник по стрелба в полицейския колеж в Кайро и винаги се поддържаше във форма. Напоследък посещаваше стрелбището все по-често заради съсредоточаването, което му осигуряваше то, заради възможността да избута всички проблеми настрани и макар и за малко, да ограничи света си до тънката цепка на мерника на своята „Лий Енфийлд“ .303.

Стрелбището беше закрито — нагорещен бетонен бункер в пустинята зад източния край на града. Обади се предварително, че ще отиде, и ефрейтор Махти беше приготвил всичко — тапи за уши, хартиена мишена с формата на атакуващ войник, кутия пълнители с по пет патрона всеки, дори чаша чай. Халифа беше единственият посетител, точно както обичаше, и след като се подписа за карабината, излезе на позиция. Първият му изстрел обърса мишената отстрани, вторият беше прекалено висок, но след това всички попаднаха в целта си, помещението ехтеше от ритмичното движение на затвора и резките гърмежи. Халифа вкарваше куршум след куршум в лицето и торса на мишената, всяко попадение го откъсваше малко повече от самия него. На два пъти му се наложи да тръсне глава, за да прогони образа на Зейнаб, легнала безжизнено и с мъртви очи в спешното отделение на болницата. И веднъж, за да пропъди думите на г-н Атия, произнесени във фермата му в Източната пустиня: „Ще се бия, ако се наложи. За да защитя семейството си, децата си. Това е най-големият дълг на един мъж.“