Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Стига, Халифа… Юсуф… Братята са градски момчета. Плъхове от бедняшките квартали.

— Тогава може би салафити. Те не живеят по градовете.

Хасани далеч не изглеждаше убеден.

— Добре де, трябва да има някаква религиозна причина — каза Халифа. — Не виждам никакво друго обяснение. Ако бяха пострадали само господин Атия и братовчед му, можеше да става дума за местна вражда или може би за вендета. Но като вземем предвид и манастира… Кой друг ще измине сто километра през пустинята, за да отрови кладенец, използван само от шепа монаси? Просто няма начин да не са някакви фанатици. Или някой побъркан, който обича да броди из пустинята и да трови кладенци просто ей така, за забавление.

— Или водата в кладенците се е развалила сама и е просто случайност, че принадлежат на копти.

Халифа повъртя още малко пакета, после го прибра в джоба си, без да извади цигара. Изведнъж се смути. Вече не знаеше какво да мисли.

— Просто имам чувството, че нещо не е наред — неуверено измънка той. — Струва ми се, че нещо става, и трябва да проверим какво.

Малко неща дразнеха Хасани повече от това някой да му казва, че има чувство за нещо. „Жените и педалите имат чувства; полицаите имат доказателства“ — беше един от най-честите му отговори в такива случаи. Чест му прави, че този път не го използва, макар по опънатата му уста да личеше, че би го направил с огромно удоволствие. Вместо това стана от мястото си и отиде до прозореца.

Кабинетът му — залата, както го наричаха — се намираше на най-горния етаж на участъка и представляваше разкошно помещение с мраморен под, в което всичко изглеждаше незначително дребно. Когато се преместиха тук преди половин година, от прозорците се разкриваха живописни гледки към Нил и Тиванския масив отвъд него. Това беше преди Вътрешното министерство да издигне още два етажа на сградата си. Сега, когато погледнеше навън, началник Хасани виждаше сляпа бетонна стена, окичена с климатици. Един естетически по-чувствителен човек би останал разочарован от резултата. Хасани почти не забелязваше промяната. Красивите гледки не представляваха особен интерес за него.

Загледа се навън, с гръб към Халифа, а шевовете на сакото му като че ли щяха да се скъсат от натиска на широките му като на борец рамене. После изпука с кокалчета и се обърна.

— Ще бъда откровен, Халифа… Юсуф… Времето не е особено подходящо да ми представяш подобни неща. Не казвам, че е било грешка да го направиш или че загрижеността ти не е основателна. Просто в момента буламачът е достатъчно голям, че да добавяме в него и някакви мародерски религиозни малоумници.

За момент наведе глава и присви очи, мъчеше се да реши дали метафората с буламача е подходяща. Остави място за съмнение и направи крачка напред, като посочи с палец прозореца зад себе си.

— Церемонията по откриването на онзи нов музеен център в Долината на царете е след по-малко от две седмици и ще ти кажа, че поглъща много ресурси. Много. Ще присъстват министър Фараг, американският посланик и шефът на компанията, която финансира проклетия проект. Трябва да прехвърля четирийсет и девет важни клечки от летището до западния бряг, без да броим Хауас и целия му антураж, а после трябва да гарантирам безопасността им. Знаеш ли колко хора ще са ми нужни да отцепя цялата Долина? Стотици! Снайперисти, специални части, полиция, армия…

Малка зеленикава вена започна да тупти под дясното му око — сигурен признак, че нервите му започват да се опъват. Той се овладя със значително усилие, вдигна ръце и ги спусна, сякаш да потисне надигащата се вълна паника и раздразнение.

— Искам да кажа, че се намираме под голямо напрежение и може би моментът не е най-подходящ да започнем пълномащабно разследване на „вероятността“ два водоема, които може и да не са в наша юрисдикция, да са били отровени от някой, който може да е, а може и да не е откачен фундаменталист. Разбираш ли какво имам предвид? По всяко друго време бих приел с радост, но точно сега…

Млъкна и започна леко да масажира пулсиращата вена. Халифа се взираше в пода. Преди, ако подозираше нещо, щеше да защитава становището си и да спори с Хасани, докато не получи своето. Днес нямаше нито сили, нито увереност. Може би началникът беше прав. Може би развалянето на водата наистина се дължеше на естествени причини и това, че кладенците са на копти, е просто съвпадение. Може би беше позволил съжалението му към г-н Атия да замъгли преценката му. Навремето беше толкова сигурен в инстинктите си. Сега не беше сигурен в нищо. Не за първи път през последните няколко месеца му мина мисълта, че не е и наполовина онзи детектив, който беше преди. Не беше дори четвърт.