Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

А такива имаше навремето. Сега, откакто се върна след продължителната отпуска, Халифа беше забелязал определено омекване у Хасани. Беше започнал да се владее, бе съкратил значително ругатните, които открай време бяха съществена част от всеки разговор между тях, и дори беше започнал да го нарича Юсуф — непринудено обръщение, запазено обикновено за малката му котерия ласкатели и любимци.

Макар и да бе добронамерено, всичко това само засилваше чувството на Халифа, че не е на мястото си, че нещата не са такива, каквито би трябвало да бъдат. Също като стария му апартамент, като любимия му Луксор, преди да прокарат трикилометрова траншея през средата му, като смеха на жена му Зейнаб, войнственото фучене на началник Хасани беше сред константите в живота му. И сега, точно когато се нуждаеше най-много от тях, тези константи като че ли се бяха изпарили и го бяха оставили разголен и разколебан.

Докато седеше в кабинета на шефа си този следобед и разказваше за отровените кладенци, част от него копнееше да се озове пред стария Хасани и да чуе поредния порой уверения, че е „шибан мечтател с глава в облаците“. Вместо това началникът го изслуша търпеливо, макар да личеше, че не го свърта на едно място. Накрая, вместо да удари с юмрук по бюрото и да му обясни какъв кръгъл идиот е, той се облегна назад, забарабани с месестите си пръсти и издаде напред долната си челюст — по този начин се опитваше да внуши, че е потънал в мисли.

— Интересно — отбеляза Хасани. — Много интересно.

— Знам, че местата на инцидентите са отдалечени едно от друго — каза Халифа. — Поне що се отнася до манастира в сравнение с двете ферми.

— Четирийсет километра, нали?

— По-скоро към трийсет.

— И маслинените дръвчета умрели…?

— Преди три или четири години. Зная, че изглежда малко съмнително, но въпреки това… Три отровени коптски кладенеца, приблизително в един и същи район. Като че ли… като че ли има някаква…

Гласът му замря в очакване на коментар от Хасани. Началникът обаче продължи да мълчи. Все така барабанеше с пръсти, челюстта му си оставаше издадена напред, веждите — гъсти рунтави вежди, които се сливаха като сблъскващи се влакове — се бяха свили в очакване. По-рано навикът на Хасани да се разкрещи веднага щом чуе мнението му, само вдъхваше повече увереност на Халифа, че най-вероятно е прав. Мълчанието му сега беше необичайно отстъпление от обичайната практика и Халифа започна да се чуди дали не е прекалил в очакванията си.

— Просто ми се видя странно — каза той и в гласа му се прокрадна известно съмнение. — Странно за обикновено съвпадение. Водоизточникът в Бир Хашфа, селото до фермата на Атия, не е засегнат. Само кладенците на коптите.

Хасани плесна с ръце и леко наклони глава настрани, главата му попадна в тъмното правоъгълно петно на стената, където някога висеше портретът на Хосни Мубарак.

Беше го свалил веднага щом стана ясно, че президентът е бита карта. Въпреки едрата си фигура началникът се обръщаше много чевръсто по посоката на вятъра.

— Разбира се, ако трябва да сме точни, нито едно от тези места не попада под пряката ни юрисдикция — каза най-сетне той. — И най-вече Деир ел Лимун.

— Зейтун — поправи го Халифа.

— Именно. Но да оставим това засега. — Направи театрален жест, сякаш избутваше нещо. — Да оставим също и фактът, че водата в кладенците понякога се разваля сама. Прав ли съм? Случва се да се развали сама, нали?

Халифа потвърди, че е имало подобни случаи.

— Значи предполагаш, че някой обикаля Източната пустиня и нарочно трови кладенците на коптите.

Халифа кимна.

— Иначе казано, преди четири години отровил един кладенец, а през последните два месеца — други два.

Халифа отново кимна, но вече не така убедено.

— Знам, че изглежда малко съмнително — повтори той.

Хасани се усмихна и поклати глава, сякаш искаше да каже „ни най-малко“. Изражението му беше изкуствено и очите му го издаваха.

— И кой според теб е този загадъчен отровител на кладенци? — попита той. Гласът му прозвуча малко по-високо от опита да се сдържи и да говори разумно.

Халифа извади цигарите си. Не отвори пакета, само го завъртя в ръце.

— Отначало си помислих, че трябва да е някой от Бир Хашфа — каза той. — Господин Атия определено смята, че те са виновни. Но тъй като манастирът е толкова далеч…

Завъртя пакета два пъти.

— Може да са Мюсюлманските братя.

— Насред Източната пустиня!

Тонът на Хасани се повиши, но отново стана нормален, след като се овладя.