Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Сега времето определено е разделно — изкиска се той. — Навремето, ако искаш да протестираш, излизаш на демонстрация или пръскаш листовки. Или ако си наистина ядосан, ще обявиш седяща стачка или ще напишеш графити. А тези са по-скоро като Мосад. Нахлуват в офиси, хакват компютри, разпитват директори под дулото на оръжие, снимат разпита и го пускат по мрежата. Радикализмът на двайсет и първи век.

Остави лулата си в пепелника и се облегна назад.

— И по-добре, ако питате мен. На големите компании им се разминава за убийствата. В буквалния смисъл. Крадат, експлоатират, замърсяват, лъжат, избягват данъци, ухажват някои от най-нелепите режими планетата. Готови са на всичко в името на печалбата, нищо не е прекалено неморално или мръсно за тях. И защото повечето от тези гадости се случват в страни, които са прекалено слаби, бедни или корумпирани, за да им се противопоставят, никой не им държи сметка. Но когато мръсните им малки тайни се изобличат в интернет… — Той махна към лаптопа.

— Мрежата е не само големият демократизатор на нашето време, но и големият съд. Информацията достига до обществото, става… как беше думата… Вирулентна?

— Заразна.

— Именно. Изведнъж целият свят научава какви ги вършат и се отприщва същински ад. Демонстрации пред. Демонстрации пред офисите им, тормоз върху управителите, компютрите им стават мишени за други хакери, имиджът им отива по дяволите, цените на акциите им се сриват… — Ярон кимна удовлетворено. — Никога не съм бил привърженик на идеята тълпата да държи властта, но въпреки това изпитвам известно злорадство, когато виждам как бият кучите синове със собствените им камъни. Името казва всичко.

Взе лулата си и отново я запали. Бен Рои се взираше в подутото лице на мъжа, като се чудеше как ли всичко това се връзва с убийството на Ривка Клайнберг.

— Тази група израелска ли е? — попита той.

— Доколкото разбирам, имат клетки в различни страни. Подобни организации обикновено работят по този начин — като отделни колективи вместо едно хомогенно цяло. Честно казано, не знам много за тях. Пък и едва ли някой знае. Именно затова беше такъв удар да уредиш интервю с някой от хората им. Или по-скоро щеше да бъде удар, ако се беше получило нещо.

— Не се ли е получило?

— Човекът на Ривка изчезнал в последния момент. Всичко било подготвено, но когато отишла за интервюто… — Ярон направи разсичащо движение с ръка. — Трябва да призная, че донякъде се съмнявах дали наистина е имала свой човек. Така де, тези хора никога не бяха говорили пред никого, защо изведнъж ще решат да се разкрият пред световно неизвестно издание като нашето…

Пусна още едно кръгче и скръсти ръце.

— Ривка не би го признала, но изритването от „Хаарец“ определено беше удар за нея, най-вече върху самочувствието й. Хрумна ми, че може би се опитва да… нали се сещате… да докаже, че още я бива. Че още може да предложи големи истории. На мен нямаше какво да доказва, но може би искаше да накара себе си да си мисли… — Сви рамене. — Кой знае? Може да е несправедливо от моя страна. Тя самата определено не вдигаше много шум и олелия около историята. Просто каза, че имала свои връзки в групата, можела да убеди някого да говори, но когато отишла в Мицпе Рамон за срещата…

Бен Рои беше започнал да се разсейва, но при споменаването на Мицпе Рамон рязко вдигна глава. Точно дотам беше пътувала с автобус Клайнберг четири дни преди убийството й. За първи път от началото на разговора усети прилив на адреналин. Онзи, който винаги получаваше, когато си мислеше, че може да е попаднал на нещо.

— Знаете ли кой е бил нейният човек? — попита той, като се наведе над бюрото.

— Ако не се лъжа, Ривка каза, че бил стар неин приятел — отвърна Ярон и в погледа му се появи изненада от внезапно развълнувания тон на Бен Рои. — Като се изключи това…

Той сви безпомощно рамене.

— Ривка беше прочута с ревностното пазене на източниците си. Знам само, че се беше замъкнала насред Негев само за да научи от човека си, че вече не искал да дава интервюта. И така всичко приключи.

Умът на Бен Рои работеше трескаво като телефонен номератор, опитващ се да направи връзка.

— Да е споменавала наскоро този човек?

— Не и пред мен. Защо?

Бен Рои му разказа за автобусния билет. Ярон не можеше да му предложи обяснение.

— Имате ли представа защо би се свързала с тях?

— Абсолютно никаква.

— Познаваше ли някой друг в Мицпе Рамон?

— Един бог знае. Не мисля. Но пък тя не ми казваше всичко.