Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Бен Рои присви очи.

— Каза ли ви какво точно?

— Обикновено, когато Ривка каже, че е попаднала на нещо интересно, това е съкращение на „Смятам да подкарам в напълно различна посока“. Щях да я разпитам по-подробно, но дъщеря ми тъкмо беше отишла в родилното и си имах други грижи. Естествено, ако знаех, че повече няма да я чуя, щях да проявя повече внимание.

Той въздъхна, вдигна запалката и отново прокара пламъка по тютюна. Бен Рои погледна бележките си. Мислеше за изрезките, върху които беше работила Клайнберг шест дни преди убийството й. Те определено бяха в различна посока.

— Думата „восги“ говори ли ви нещо? — попита той. — Означава злато на арменски.

Ярон се замисли и накрая поклати глава.

— „Барън Корпорейшън“?

— Чувал съм името. Някакъв американски гигант, нали?

— Госпожа Клайнберг като че ли се е интересувала от тях. От златна мина, която разработвали в Румъния.

Ярон вдигна вежди. Това определено беше новина за него.

— Споменавала ли е за злато или добив на злато?

— Доколкото си спомням, не.

— Ами за Египет? В нощта на смъртта й е трябвало да лети до Александрия и обратно.

Редакторът отново вдигна учудено вежди.

— Определено никога не ми казваше подобни неща. Преди време работеше върху един контрабанден тунел — нали се сещате, палестинци се промъкват през блокадата в Газа и осигуряват припаси от Синай. Но това беше преди повече от година.

— Може би е решила да отиде на почивка?

— Ривка? В Египет? Много ме съмнява. Не си падаше по почивките. Пък и никога не е била добре с парите.

Бен Рои почука бележника с химикалката си.

— Самюел Пинскър? — опита той. — Да сте чували нещо за него?

— Чувал съм за Леон Пинскър. Ционист от деветнайсети век.

— Самюел Пинскър. Британски минен инженер.

— Нищо не ми говори.

— А арменската общност? Споменавала ли ви е нещо?

— За арменския квартал? За катедралата „Свети Яков“?

Не и не.

— Ами за антикапиталистическото движение? Проявяваше ли интерес към него?

Ярон го изгледа, сякаш питаше „що за въпрос е това“.

— Разбира се, че се проявяваше интерес. Всички проявяваме интерес. Капитализмът прееба света. Как може Да не бъдеш против система, която оставя два и половина милиарда души да живеят с по-малко от два долара на ден за нея? Не, и концентрира осемдесет и пет процента от световното богатство…

— „Немезида в действие“? — прекъсна го Бен Рои, не му се слушаха политически лекции. — Това име да се е споменавало някога? Те са антикапиталистическа група, която нахлува в офиси, хаква…

— Компютри — на свой ред го прекъсна Ярон. — Да, знам за тях.

Замълча, оглеждайки лулата си, след което добави:

— Да, името се е споменавало.

Бен Рои се поизправи в стола си. Най-сетне нещо беше захапало стръвта.

— Наскоро ли?

Ярон поклати глава.

— Преди две-три години, когато Ривка започна да пише за нас. Предложи да подготви материал за тях. Каза, че имала връзки с групата, можела да изкопчи интервю от някой от хората им. Което щеше да бъде сериозен удар, тъй като, доколкото знам, те не говорят с медиите.

Замисли се за момент. После се наведе и започна да пише нещо на лаптопа „Тошиба“, който лежеше на бюрото му. Набръчканите му дебели пръсти летяха с изненадваща скорост по клавиатурата. Когато приключи, завъртя компютъра и направи на Бен Рои знак да погледне.

— Интересна групичка — каза той, докато детективът прекосяваше стаята. — Нещо като екстремна форма на сайтовете, вдигащи тревога. Уикилийкс със заплахи. Определено имат влияние. Големите компании се насират, като чуят за тях.

Бен Рои се облегна на бюрото и се наведе към екрана. На него беше заредена началната страница на уебсайт www.thenemesisagenda.org. Изглеждаше по-скоро функционална, отколкото стилна, отгоре имаше надпис: „Немезида в действие — Разобличаване престъпленията на глобалния капитализъм“.

„Д“-то от „действие“ беше променено така, че да прилича на череп. Имаше имейл адрес — tellus@nemesisagenda, меню с опции като „Цели“, „Архив“, „Видео“, „Новини“, „Участвайте“, „За нас“, както и различни черно–бели снимки на съсипани пейзажи, обезобразени деца, овъглени трупове и плачещи жени. В центъра на страницата имаше видео плеър, на който се виждаше адски подпухналото лице на мъж, в окървавена хавлия. Заглавието гласеше: „Конгоанското признание на мосю Семблер“

Бен Рои огледа всичко това, после премести курсора върху „За нас“ и щракна. Зареди се нова страница, на която пишеше само „По-добре да не знаете“. Едва успя да прочете думите, преди буквите неочаквано да пламнат. Чу се свирепо пращене, екранът се озари в червено и се върна на началната страница. Бен Рои вдигна глава. В очите на Ярон играеха дяволити искрици.