Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Бен Рои пристигна малко преди обяд, паркира зад ъгъла и сложи червените полицейски номера, за да си спести талона за глоба. Мина през пъстроцветната бъркотия от антики, текстил, вехтории и сергии за фалафели и се озова пред входа на сградата. Мордехай Ярон го пусна да влезе.

— Бързо ли се ориентирахте? — извика той от площадката на първия етаж, докато Бен Рои изкачваше стълбите.

— Без проблем. Преди живеех в Тел Авив. Доста пъти съм идвал в този район. Нищо не се е променило.

— С изключение на наемите, повярвайте. Сега собствениците правят на наемателите онова, което Иргун направи с арабите. Още едно повишаване и ще ни принудят да се изнесем.

Бен Рои се добра до площадката и двамата си стиснаха ръцете. Нисък и оплешивяващ, с големи уши и изпъкнало чело, обрамчено с побелели кичури, редакторът поразително приличаше на Давид Бен Гурион. Или щеше да прилича, ако не бяха дрехите му — сандали, широки къси панталони и тениска на „Гуш Шалом“. По-скоро застаряващо хипи, отколкото отец на държавата.

— Искате ли кафе? — попита той, докато въвеждаше Бен Рои в кабинета си. — Или нещо по-силно?

— Кафе не бих отказал.

Ярон му махна да се настанява и се зае с чайника. Стаята миришеше на застоял пушек от лула и беше малка и претъпкана — гол дървен под, бюро, рафтове за книги, древен ксерокс в ъгъла. Отвореният прозорец гледаше на север към футболния стадион „Блумфийлд“ и небостъргачите в центъра на Тел Авив; по стените висяха постери в рамки, рекламиращи наред с всичко останало и Хадаш, имаше призиви за бдение за Мордехай Вануну и афиш за изпълнение на „Хамец“ от Шмуел Хасфари.

— Има я по всички вестници — говореше Ярон, докато сипваше кафе в чашата, обърнал гръб на Бен Рои. — На вътрешните страници. Човек би си помислил, че убийството на един от най-добрите журналисти в страната ще се разтръби на първа страница, но явно сексуалният живот на кмета на Йерусалим е по-важен.

Бен Рои не беше чел пресата. Като че ли страхът им от медийна истерия се оказваше неоснователен. Поне за момента.

— „Хаарец“ пусна хубав некролог — добави редакторът. — Това е най-малкото, което можеха да направят, като се има предвид колко ексклузивни материали им осигури. Горката Ривка. Ужасна работа. Още не мога да повярвам.

Въздъхна и поклати глава.

— Беше добър човек. Здраво работеше, но добър човек. И адски добър журналист.

Водата завря — сигурно е била топла, защото й трябваше по-малко от минута — и Ярон напълни чашата.

— Боя се, че нямам никакво мляко.

— А захар?

— Виж, това мога да намеря.

— Две лъжички, моля.

Ярон добави захарта и подаде кафето на Бен Рои заедно с броя на „Мацпун а Ам“.

— Изданието от този месец — каза той. — Само колкото да получите представа с какво се занимаваме. Има статия на Ривка за упадъка на левицата. Няма да намерите по-добър анализ на това защо страната е политически прецакана.

Върна се при бюрото си и седна, а Бен Рои зяпна корицата на списанието. На нея имаше карта на Израел, нарисувана по такъв начин, че страната приличаше на фуния с отвор в най-южната си част. Куп думи — „труд“, „мерец“ „мир сега“, „плурализъм“, „толерантност“, „демокрация“, „здрав разум“ — се изсипваха във фунията и излизаха отдолу, за да паднат в голяма кофа за боклук. Заглавието гласеше „Надеждата заминава на юг“.

— Хубава графика, а? Сам я измислих.

— Определено е… провокативна.

— Интересувате ли се от политика?

Бен Рои сви рамене. Понякога се интересуваше, понякога не. Днес определено не. Редакторът разбра отговора по изражението му и реши да не задълбава в тази посока.

— Левицата е мъртва — каза само той. — Такава е, откакто поканихме милион проклети руснаци на шия. Те дръпнаха страната толкова надясно, че сигурно и Зеев Жаботински се върти в гроба.

Цъкна с език, извади лула и започна да я тъпче с тютюн от смачкана кожена кесия.

— Както и да е, това между другото. Е, с какво мога да ви помогна?

Бен Рои отпи от кафето, което приличаше на подсладена вода, и обърна стола си така, че да е с лице към Ярон.

— Исках да поговорим за журналистиката на госпожа Клайнберг — започна той, като остави списанието на пода и отвори бележника си. — Вчера казахте, че пишела нещо за проституцията.

— За принудителната проституция — поправи го Ярон. — Секс трафик. Има разлика. Макар да познавам много хора, които ще възразят, че цялата проституция е принудителна, поне от икономическа гледна точка.