Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Слушам — каза той.

— След разговора ни поразпитах дали някой знае за подобни инциденти — продължи тя. — Отровени кладенци, прогонени от фермите им хора. Никой не беше чувал нищо. Но тази сутрин разговарях с Маркос, който държи книжарницата и той спомена нещо, което ми се стори сходно. Случило се е много отдавна и на съвсем друго място, така че вероятно няма връзка, но все пак реших да ти съобщя.

— Продължавай.

— Чувал ли си за Деир ел Зейтун?

Не беше.

— Един малък манастир насред Източната пустиня. Там няма почти нищо, само две постройки, артезиански кладенец и стара маслинена горичка, откъдето е и името на манастира. Смята се, че дръвчетата са посадени от самия свети Пахомий, което е малко вероятно, защото Пахомий е живял през четвърти век. Дърветата обаче определено са стари, най-малко на няколкостотин години. Както и да е, преди три-четири години всички те внезапно умрели. До последното. Както и зеленчуковата градина на манастира. Растенията просто пожълтели и изсъхнали.

От другия край на стаята се чу шумно хрускане — Ибрахим Фати нагъваше туршия от торбичката, която сякаш винаги му беше подръка. Халифа се извърна още повече, мъчейки се да се отърве от звука.

— Горичката също ли се е напоявала с вода от кладенеца? — попита той.

— Да — отвърна Демиана. — Също и градината. Водата за пиене идвала с водоноска, така че монасите не са пострадали. Само дърветата и зеленчуците.

Халифа се замисли. Угаси цигарата, стана и отиде до голямата карта на стената зад бюрото на Ибрахим Фати. Източната пустиня беше показана като широка светложълта ивица, притисната между Червено море и тънката зелена дъга на Долината на Нил. Магистрали я пресичаха от запад на изток като скоби на стълба, но иначе там нямаше нищо. Само пясък, камъни и планини.

— Къде точно се намира този манастир? — попита той.

— Горе-долу по средата между Луксор и Абу Дахаб на крайбрежието. На запад от Гебел ел Шалул.

Халифа прокара пръст по картата и намери гебела . Манастирът не беше отбелязан, но щом беше малък, това можеше да се очаква. Продължи още на запад и намери Бир Хашфа, селото до фермата на Атия. Беше на почти четирийсет километра, което изглеждаше твърде голямо разстояние, за да има явна връзка между инцидентите. И все пак…

— Монасите още ли са там? — попита той.

— Изнесли са се. Имало някаква легенда, че манастирът щял да оцелее дотогава, докато имало маслинови дръвчета. Когато горичката изсъхнала, те си събрали нещата и изоставили мястото. И без това били само неколцина.

— Имали ли са някакви неприятности преди това?

Не, доколкото знаела.

— Да са ги заплашвали по някакъв начин?

— Та това е насред нищото. Едва ли някой е знаел за тях. Със същия успех можеха да са на Луната.

— И не си чувала за нищо друго от този район.

— Не мисля, че има нещо друго в този район. Както казах, това е насред нищото.

Някой зашепна нещо от другата страна.

— Извинявай, Юсуф, но службата започва всеки момент. Трябва да тръгвам.

— Разбира се. Благодаря, че ми съобщи. Ако чуеш още нещо…

Тя затвори. Халифа се загледа в картата, изучавайки правоъгълника пустиня между магистрали 29 и 212, след което се върна на бюрото си. Кладенецът на Атия, братовчед му, а сега и Деир ел Зейтун. Три отровени водоизточника, всички на копти. Един може да е лош късмет, дори два, но три — дори при тези разстояния можеше да се предположи, че между случаите има връзка. Запали поредната цигара и се зазяпа в екрана на компютъра. Абдул-хасан43 , друг редовен посетител на форума, беше пуснал серия стихове от Свещения Коран. А също и стихотворение за това, че нямало нищо срамно да плачеш. Прочете половината, затвори сайта, вдигна стационарния телефон и набра номера на началник Хасани.

От другия край на стаята отново се чу хрускане. Ибрахим Фати продължаваше да нагъва туршия.

Йерусалим

При разговора им предишната сутрин Мордехай Ярон беше предложил да дойде в Йерусалим и да се срещне с Бен Рои, за да му спести едночасовото шофиране до Тел Авив. Бен Рои му каза, че това изобщо не е проблем. Йерусалим понякога можеше да е непоносим, подобно на прекалено грижовна майка. Просто ти се иска да избягаш за малко. Да си продухаш главата.

И тази сутрин правеше точно това — излезе от града по лъкатушещото шосе 1, мина през Юдейските възвишения и продължи към крайбрежната равнина. Небето беше като безупречно син купол над него, топлият въздух шибаше ръката му през отворения прозорец. Не след дълго, малко след Ромема, предградията най-сетне свършиха. Сякаш бяха безкрайни и нямаше сила, която да ги спре, разпълзяваха се като някакво вечно растящо водорасло, покриващо света с бетон. Строителство, прекалено много строителство. Ако продължаваха в същия дух, скоро нямаше да остане никаква земя.