Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Едва след като мина Мевасерет Цион, на десет километра от центъра, къщите и жилищните блокове най-сетне изчезнаха и хълмовете придобиха естествения си вид. Скалисти склонове с оскъдни дървета по тях се издигаха и спускаха, сякаш въздишаха с облекчение. Бен Рои също задиша по-леко. Увеличи скоростта и включи „Кол Ха Дерех“, „Гласът на пътя“. Алисия Кийс загърмя от тонколоните. „Империя на ума“. Усмихна се. Това бе една от любимите песни на Сара.

Тъкмо бяха изгладили отношенията си след вчерашното му закъсняване, макар че положи доста усилия, за да спечели отново благоразположението й — или по-скоро да излезе от списъка на гадините. Беше работил върху стаята на бебето до след полунощ, а сутринта се върна да довърши. В крайна сметка стаята стана чудесна; Сара дори му направи блинци за закуска (сигурен знак, че ледовете започват да се топят), а той не бе свършил абсолютно никаква допълнителна работа по вестникарските статии, които беше открил в библиотеката.

А това беше дразнещо, защото колкото повече мислеше за тях (а единайсет часа шкуркане, боядисване и сглобяване на етажерки ти осигуряват много време за мислене), толкова повече се уверяваше, че поради някакви все още необясними причини историите в статиите имат ключово значение за разбирането на убийството на Ривка Клайнберг. Злато, Египет, минно дело, „Барън Корпорейшън“. Елементите се въртяха в главата му като циферблат на сейф. Подредиш ли поредицата правилно, механизмът ще изщрака и сейфът изведнъж ще се отвори. Не успееш ли, вратата ще си остане плътно затворена, колкото и да я блъскаш.

Имаше едно интересно развитие. Много интересно. В Йерусалим, докато нервничеше в задръстването, което винаги се получаваше след светофара на „Шдерот Бен Цви“, му се беше обадил Дов Зиски. Доставчиците на интернет, на стационарния и мобилния телефон на Клайнберг се бяха свързали с него. С една и съща история. Не можели да проследят обажданията и имейлите на жертвата за последните две тримесечия, тъй като записите й били празни. Преди това всичко било регистрирано и записано по обичайния начин. От началото на годината обаче всички подробности за комуникациите й били заличени. Работели по проблема, но на този етап единственото обяснение, което можели да дадат, било или компютърна грешка при тях (което изглеждаше невероятно съвпадение — повреда в три отделни системи, като Ривка Клайнберг е единственият засегнат потребител), или — което било по-вероятно — някой е проникнал в мрежите им и е бърникал в акаунта й.

— Говорих с един приятел — каза Зиски. — Специалист по сигурността на компютърни системи. Според него комуникационните компании по принцип са страшно сериозни, когато става въпрос за зашита на мрежите им. Трудно се поддавали на хакерски атаки. Явно извършителите знаят какво правят.

Което даваше две малко вероятни възможности. Компютърните престъпления в Израел, подобно на цялата организирана престъпност, се доминират от руската мафия. Същата руска мафия, която според приятеля му Натан Тират заплашила със смърт Клайнберг преди няколко години. А антикапиталистическата група от статията в „Джерусалем Пост“, която беше чел вчера, „Немезида в действие“, се занимаваше с хакерски атаки. Съвпадение или връзка?

Имаше работа за вършене. Много работа. Тя обаче трябваше да почака. Тази сутрин искаше да се съсредоточи върху журналистическата дейност на Клайнберг. Разследването беше започнало само преди два дни, а той вече беше затънал в тресавището на несвързана информация. Време беше да се заеме с подробностите. Да започне да изолира отделните нишки. Натисна педала и вдигна над сто и двайсет, а „Империя на ума“ се смени с по-наситения и енергичен ритъм на „Симфония за Дявола“ на „Стоунс“. Една от неговите любими песни. Йерусалим се отдалечаваше зад него, отпред се разгръщаше зелената шир на крайбрежната равнина. Хубаво беше да пътуваш на запад.

Старото палестинско пристанище Яфа, Ур сап Бар — Булката на морето, е разположено на нос, който стърчи като запетая от южния край на бреговата линия на Тел Авив. Някога самостоятелен град, Яфа отдавна беше погълната от по-голямото селище на север, арабското му население беше изтласкано в предградията Аджами и Джабалия, повехналите сгради от епохата на Османската империя и от мандатния период бяха заети от нови израелски заселници.

Редакцията на „Мацпун, а Ам“ се намираше в една такава сграда — занемарена двуетажна постройка на Рехов Олей Цион, насред битпазара „Шук Ха Пишпешим“.