Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Да, презираха го. Марк Робъртс, Джим Слейн, Хилъри Рикъм, Анди Роджърсън — погледът му обходи масата и усети неодобрението на всеки от дванайсетте членове на борда. А най-голямата неприязън идваше от екрана за видео конференции на отсрещната стена. Подпухналото посивяло лице на баща му се рееше във въздуха като някаква чудовищна мъхната пчела.

Ако Джо Барън беше основал компанията и синът му Джордж я беше разширил, Натаниел Барън, внукът на стария Джо и баща на Уилям, я бе превърнал в истински бегемот. Именно Натаниел се ориентира към петрол и газ; именно той започна глобалния бизнес с поделения навсякъде, от Русия до Израел и от Китай до Бразилия; именно той бе създал политическите връзки и бе сключил сделки които свързваха правителства по целия свят в мрежата на компанията.

Натаниел беше „Барън Корпорейшън“ и макар че възрастта и влошеното здраве го бяха принудили да се оттегли след десетилетия начело, дори сега имаше решаващата дума като почетен председател.

Но това нямаше да продължи дълго. Не и ако зависеше от Уилям. Старецът залиняваше, губеше хватка, а Уилям беше повече от готов да заеме мястото му. Може и да си падаше по кокаина, колите и проститутките (лесбийки за предпочитане, груби, които се оправяха една друга, докато той ги снимаше с едната ръка и лъскаше бастуна с другата), но това не означаваше, че е глупав. Никак даже. През последните няколко години и той бе оплел мрежи. Хубави, здрави малки мрежи. Имаше връзки, хора на високи и полезни места. Вътрешни хора. Огледа масата и преброи най-малко седмина, които щяха да застанат зад него, когато дойдеше времето. Защото, макар и да го презираха, далеч повече се страхуваха от него. Също като Майкъл Корлеоне от „Кръстникът“, Уилям Барън скоро щеше да поеме семейния бизнес. Целия семеен бизнес. И горко на всеки, който се изпречеше на пътя му.

— Нещо смешно ли чу, Били?

От екрана се разнесе мечешко ръмжене, изпълни залата и рязко изтръгна Уилям от унеса му. Точно както те можеха да виждат него, малката камера над екрана показваше борда на Натаниел Барън, който напоследък рядко напускаше семейното имение в Ривър Оукс. Старецът се взираше право в сина си.

— Нещо смешно ли чу? — повтори той, а подутото му, подобно на баскетболна топка лице излъчваше неодобрение.

— Не, сър — заекна Уилям и думите се изтърсиха от устата му като зарове на масата, както правеха винаги, когато беше на кокаин. — Нищо.

— Само че се хилеше, Били. Хората не се хилят, освен ако не са развеселени. Моля, бъди така добър да споделиш с нас.

Уилям дори не осъзнаваше, че се е хилил. Стисна устни и се размърда смутено, когато тринайсет чифта очи се обърнаха към него. Също като навремето, когато беше хлапе и старецът го унижаваше пред слугите, караше го да се чувства като малоумник. Загубеняк. Но той не беше малоумник. И определено не бе загубеняк. А победител. И скоро щеше…

— Били?

Пак този груб, заплашителен глас. Орсън Уелс, но без типичната сърдечност. Гласът от кошмарите на Уилям.

— Май си мислех за египетската оферта — замънка той, като се мъчеше да овладее пристъпите на многословие от кокаина, да говори бавно и премерено. В крайна сметка прекали и заприлича на Форест Гъмп. — Ако сключим сделката, това ще… ни изпрати на следващото ниво. Наистина ще постави „Барън“ на картата.

Баща му се взираше в него от екрана като кобра, дебнеща енот. Или по-скоро като носорог, дебнещ… каквото там дебнат носорозите. Това беше повратният момент. Моментът на агонията. Моментът, в който дори сега, на трийсет и три и вицепрезидент на мултинационална компания, струваща петдесет милиарда, на Уилям му идеше да напълни гащите. Щеше ли старецът да го направи на пух и прах? Да го разнищи и да му разкаже играта, както правеше открай време? Или ще махне с ръка и ще остави нещата? Кракът на Уилям затактува нервно. Другите членове на борда мълчаха като хипнотизирани. Напрежението сякаш хвърляше искри между двата края на масата. Секундите отминаваха.

— „Барън“ вече е на картата — каза най-сетне баща му миг преди Уилям да запищи с пълно гърло. — Навсякъде по картата.

Старецът изчака още миг, нагнетяваше обстановката, опъваше още мъничко нервите на сина си. Накрая изсумтя доволно и се облегна назад в стола си.

— По дяволите, та ние притежаваме проклетата карта!

Около масата се разнесе смях и напрежението спадна.

Уилям се смееше най-високо от всички.

— Абсолютно вярно, мамка му! — извика той и плесна с ръце. — Шибаната карта е наша! Накацали сме по нея като мухи по лайно!