Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Луксор, Египет, 16 май

„Британка се размина на косъм със смъртта, след като падна в отдалечена шахтова гробница по време на медения си месец в Луксор. Инцидентът се случил, докато Александра Бауърс се разхождала със съпруга си из възвишенията около Долината на царете. Въпреки шестметровото падане г-жа Бауърс се отървала само със счупена китка и синини. Някой друг не е бил такъв късметлия. Докато била на дъното на шахтата, г-жа Бауърс открила тялото на мъж, идеално запазено в сухия въздух на пустинята. Макар официалното идентифициране тепърва да предстои, вероятно тялото е на Самюел Пинскър, британски инженер, изчезнал преди повече от четирийсет години. Смята се, че е паднал в шахтата, докато е изследвал Тиванските възвишения. Г-н и г-жа Бауърс вече се завърнаха в Обединеното кралство.“

Прочете съобщението три пъти, после препрочете предишното, накрая се облегна и разтърка очи. Минен инженер изчезва в Египет, американска корпорация започва да разработва златна мина в Румъния, офисите й са атакувани в Израел, Ривка Клайнберг се интересува от всички тези неща, после става жертва на гарота. Нишките бяха много. Нишки и връзки, цяла паяжина. Всичко бе свързано по някакъв начин. Работиш с нишките, разбираш картината и решаваш престъплението. Проста работа. Все едно събираш пъзел. Само дето точно този пъзел май се състоеше от хиляда парчета и нямаше подсказка как изглежда цялата картина. Лайняна работа, както се изразяваше Леа Шалев. Най-гъстата от всички лайняни работи. И колкото повече се замисляше, толкова по-объркано му изглеждаше и толкова повече го заболяваше главата.

Изстена, протегна крака и се загледа разсеяно в часовника на отсрещната стена. 13:20.

Секунда по-късно Ашер Блум и Рахил Адлер се стреснаха, когато викът „Ох, мамка му!“ разцепи тишината на библиотеката.

Когато изтича на паркинга на кампуса, Бен Рои така бързаше да стигне до колата си и да отпраши за Сара, че нито забеляза алеята за тренировки на 200 метра от него, нито я погледна. Ако го беше направил, щеше да види самотна фигура да тича по пътеката. И ако беше изчакал фигурата да стигне най-близката точка при обиколката си, щеше да разпознае колегата си Дов Зиски.

Зиски често идваше тук след шул в събота сутрин. Имаше равини, които твърдяха, че не бива да се бяга крос през шабат, че това е ден за почивка и упражненията противоречат на закона, но Зиски винаги бе имал свое разбиране за вярата. Както и за повечето неща. Беше прилежен и предан, но не дотам, че да се превърне в роб на правилата. Пък и към олег шабат вървеше танах — удоволствието от шабат, — а на него му доставяше удоволствие да се поддържа във форма. Следователно всичко беше наред. Ха-Шем вероятно имаше по-важни грижи, които да занимават ума му.

Увеличи темпото и спринтира сто метра, после намали и направи няколко удара, за да разкърши ръце. Знаеше какво виждат хората, когато го гледаха, знаеше какво си мислят. Че е слаб. Женствен. Никаквец. Външността обаче можеше да лъже. Не обръщаше много внимание на това, винаги се опитваше да избягва сблъсъците, но ако се наложеше, беше повече от способен да се погрижи за себе си. Някои хора го бяха научили през годините. Хора като Гершман в полицейската академия. Обикновено Зиски подминаваше подигравките, че е обратен (отдавна им беше свикнал), но понякога не издържаше. Гершман май работеше като модел през свободното си време. Вече не. Щеше да си остане с крив нос до края на живота си.

Отново спринтира, после падна на тревата до пътеката и започна да прави лицеви опори, като се наслаждаваше на работата на мускулите на ръцете и гърдите. Докато се упражняваше, сребърният Маген Давид се показа през яката на анцуга и той се принуди да спре, за да го прибере. Накитът беше принадлежал на майка му и не искаше да го повреди. Довърши лицевите опори, претърколи се по гръб за серия коремни преси и се върна на пътеката.

Майка му беше умряла преди две години, макар още да му се струваше, че е станало вчера. Рак. Лимфи, бял дроб и стомах. В общи линии, всичко. Седмица преди края, обезобразена, останала без прекрасната си златна коса заради химиотерапията, тя бе настояла да напусне болницата, за да присъства на церемонията по случай завършването му на Академията. Брат й беше полицай и бе загинал при изпълнение на служебния си дълг, а сега синът й също получи значка. Беше плакала от гордост. Зиски също плака. Не пред нея, а по-късно, в сградата на Академията. Точно тогава го завари Гершман и започна с идиотските си шеги. Беше висок близо метър и деветдесет и тежеше деветдесет килограма, но Зиски го смля на кайма. Жалко лайно.