Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Ускори почти до спринт, маратонките му ритмично се оттласкваха от земята, студеният накит на майка му подскачаше върху потните му гърди.

Много мислеше за майка си. Знаеше, че е клише — хомосексуалист, който обича мама, но си беше така. Тя бе добра жена. Силна. Беше опазила семейството през трудни времена. В самия край седеше до нея, държеше ръката й и галеше плешивата й глава, а тя го накара да обещае, че ще бъде добър син и брат за баща си и братята и сестрите си. А също и добър полицай. Винаги да се опитва да постъпва правилно и да изправя злосторниците пред правосъдието.

Именно затова смяташе да вземе душ, да хапне и да отиде в апартамента на Ривка Клайнберг, за да огледа. Защото искаше да постъпва правилно. Да изправи злосторника пред правосъдието. Вярващите не биваше да работят през шабат, също както не биваше да тичат или да упражняват движения от крав мага. Но пък Дов Зиски никога не се беше придържал сляпо към правилата. Имаше свой поглед върху нещата.

Това беше нещо, което бе наследил от майка си.

Бен Рои още имаше ключове от апартамента на Сара — раздялата им не беше толкова жестока, че тя да си ги поиска. Когато никой не отговори на почукването му и след като телефонът й превключи направо на гласова поща, реши да ги използва.

За разлика от Галия, която беше огнена жена, Сара трудно да се ядосваше. Разбира се, казваше мнението си и ако беше раздразнена, даваше да се разбере. Като цяло обаче беше спокойна личност. Което беше забележително, като се има предвид какви неприятности бе имала през годините. Това беше едно от нещата, които го привличаха у нея, и едно от нещата, заради които му липсваше.

Днес тя беше ядосана. Страшно ядосана. Дотолкова, че дори я нямаше, когато влезе в апартамента. Беше оставила всичко на пода в коридора — кутии боя, четки, кутия с инструменти, етажерки — с бележка отгоре, съсипваща с краткостта и острия си тон. „Отивам у Дебора. Заемай се.“

И той се зае през остатъка от деня, а радостта от очакването на първородното му дете бе помрачена от съзнанието, че майката на въпросното дете го смята за пълен задник.

Хюстън, Тексас

Уилям Барън се взираше над заседателната маса — огромна като писта, от полиран до блясък червен клен — и му се искаше да не беше изсмъркал толкова дълга линия кокаин преди срещата.

Всъщност си беше направил къса линия — тънка, дълга само два и половина сантиметра ивица от най-добрата боливийска кока, приготвена с ръба на картата му „Амекс Блек“. Колкото за отскок след тежката нощ. Защо срещите на борда се провеждаха все в събота?

Но след като я направи и тя лежеше на бюрото в кабинета му като някакъв смазан глист, му се стори толкова несъществена, толкова неадекватна за досадния час, който предстоеше, че вместо да я смръкне, отвори пакетчето и изсипа втора купчинка кристалчета. Смачка ги с края на картата и я добави. Дори това му се стори недостатъчно и той изсипа остатъка от съдържанието — близо една трета от грама — и направи линия с дължината на кутрето си. Беше я поел с едно прецизно подсмъркване, използвайки сребърната тръбичка, направена специално за целта. След това облиза опаковката, избърса уликите от бюрото и тръгна към заседателната зала, като се чувстваше адски, ама наистина адски добре.

Сега, двайсет минути по-късно, вече съжаляваше. Сърцето му биеше бясно, не можеше да престане да скърца със зъби и мислите му препускаха с такава лудешка скорост и в толкова неочаквани посоки, че не можеше да ги задържи. Затова просто седеше начело на масата, подритваше с крак и стенеше мислено, докато останалите членове на борда плямпаха за изкупуване на контролни дялове, преструктуриране на офшорен тръст и оферта за газово поле в Египет, което можело да се окаже най-големият удар на корпорацията от основаването й и да я нареди след „Каргил“ в списъците на „Форбс“.

Презираха го, знаеше го. Всички, но най-вече Марк Робъртс, главният изпълнителен директор. Смятаха, че е срам за борда. Лека категория. Не един от тях. Участваше в борда само защото беше правнук на почитаемия Джо Барън, чиято мъничка концесия за търсене на злато в Сиера Невада беше дала началото на многомилиардната империя „Барън Корпорейшън“. Скромен, богобоязлив трезвеник, роден в едностайна барака, ако се вярваше на семейната легенда, Джо никога не би могъл да си представи, че три поколения по-късно малкото му бизнес начинание ще се превърне в минен и нефтохимически колос с интереси на шест континента и пряка телефонна линия с Белия дом. Нито пък че правнукът му ще седи друсан до козирката на заседанията на борда, след като е прекарал нощта с майка и дъщеря проститутки, за да отпразнува отърваването от поредното арестуване за шофиране в нетрезво състояние — а карането пиян беше само върхът на шибания айсберг!