Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Беше тъп момент, облекчението и кокаинът си казаха своето. Съжали моментално за думите си, когато усмивките се смениха със смутено покашляне. За щастие баща му като че ли не забеляза. Той поднесе пластмасовата кислородна маска към лицето си, пое дълбоко и хрипливо въздух (Господи, на Уилям му се искаше да напълни проклетата маска със зарин и да гледа как дъртото копеле се задушава!) и махна на присъстващите да продължат. Главният счетоводител Джим Слейн започна да изрежда числа и монотонният му носов глас изпълни залата, лишавайки я от живот и цвят.

Уилям опря лакти на масата, сплете пръсти и остана неподвижен, доколкото можеше, като се опитваше да изглежда напрегнат и съсредоточен. Останалите си мислеха, че не разбира нищо, но не беше така. Той познаваше бизнеса от игла до конец. Числата, уловките, сделките, уговорките. Всичко, дори неща, за които баща му не знаеше. Те не разбираха него — колко умен е всъщност, колко решителен, колко безмилостен. Също като Майкъл Корлеоне. Скоро щеше да поеме семейния бизнес. Имаше планове. Приятели. Подкрепа. Щеше да има кръвопролитие, а когато всичко приключи, той щеше да командва парада. Напълно.

Луксор

С грандоманската си решетеста фасада и подобното на пещера фоайе с мраморен под, новият полицейски участък в Ел Аваимая беше потресаващо грозна сграда с илюзии за архитектурно великолепие.

Местните я наричаха Ел Бандар, „пъпът“.

Работещите тук използваха и други имена — джамията, замъка, сватбената торта и щуротията на Хасани.

Когато пристигна в неделя сутрин след почивния си ден, Халифа мина през прашните входни врати, кимна за поздрав на дежурния сержант и тръгна към кабинета си на четвъртия етаж. В стария участък винаги гледаше да е на бюрото си най-късно в осем сутринта — каквото и обвинение да хвърлеше началник Хасани срещу него, закъсняването не фигурираше в списъка. След преместването обаче започна да се оставя на инерцията. Сега рядко идваше преди девет, а тази сутрин наближаваше десет, когато най-сетне стигна горната площадка и влезе в стаята.

— Добър вечер — поздрави го детектив Ибрахим Фати, с когото делеше помещението. Ел хомаар, както го наричаха всички. Магарето.

Халифа подмина сарказма му и се пльосна зад бюрото си. Включи компютъра и запали цигара „Клеопатра“.

— Някакви съобщения?

— Лично аз не съм получавал никакви — отвърна Фати, извади гребен и го прокара през мазната си коса.

— Сария тук ли е?

— Дойде и замина. Поредната кражба на дизел от моторница. Трети случай за тази седмица. В момента е в Корниш и говори със собственика.

Халифа дръпна здраво от цигарата си. Нямаше смисъл и той да слиза при реката — Сария беше повече от способен да се справи и сам. Затова се обади набързо до дома (беше излязъл само преди двайсет минути, но обичаше да ги чува, да е сигурен, че Зейнаб е добре) и започна да преглежда папките на бюрото си. Наръгването в нощния клуб на „Тутхотел“ щеше да се разглежда в съда след две седмици, но той вече беше пратил доклада си и нямаше какво друго да прави, освен да се яви в залата и да даде показания. Имаше да се прегледат още неща около историята с пласирането на наркотици в Сук, освен това се налагаше да отскочи до Карнак по някое време, за да провери съобщенията за кражби от военния склад „Талатат“. Навремето щеше моментално да тръгне натам. Тази сутрин обаче реши, че случаят може да почака. Сук също. Както често ставаше напоследък, просто не беше в настроение. Помисли си дали да не се обади на Демиана Баракат, но ако беше чула нещо, тя сама щеше да го потърси, затова реши да остави нещата така. Продължи да прелиства папките с една ръка, а с другата влезе във форума, в който се навърташе в последно време. Не за да бъбри — беше твърде стеснителен, дори под измислено име, — а за да прочете какво казват другите хора. Хора в неговото положение. Знанието, че не е сам, донякъде му помагаше.

Сайтът се зареди и Халифа се наведе напред, готов да чете. Точно в този момент мобилният му звънна. Виж ти, Демиана.

— Сабах ел хир, сабите — каза той, без да откъсва поглед от екрана. — Тъкмо мислех да ти се обадя. Всичко наред ли е?

— Всичко е наред — отвърна тя. — Виж, закъснявам за църквата, така че ще бъда кратка. Исках да ти предам нещо, което може да е свързано с онова, за което говорихме вчера.

Халифа погледа още малко страницата (имаше поредна тема от Гемал от Исмалия, който дори след две години още не можеше да приеме загубата на жена си) и се извърна, за да насочи вниманието си към приятелката си.