Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Знаете ли някакви подробности? — попита Бен Рои. — Какво точно е писала?

— Първоначалната идея беше да използва трафика като врата към по-широк полемичен материал — каза Ярон, като сложи още тютюн в лулата и го натъпка с палец. — Да представи състоянието на страната, да използва сексуалното робство като метафора за моралното разпадане на израелското общество. Но Ривка си е Ривка и скоро кривна от замисъла.

Извади запалка, поднесе я към лулата и засмука, докато не я запали. Лицето му за момент се скри зад воала от синкавосив пушек.

— Първо реши, че иска да се съсредоточи върху самите хора — рече той. — Да остави по-широкия социалнополитически контекст и да се съсредоточи върху момичетата. Да им даде глас. Да им позволи да разкажат историите си. След това темата започна да се трансформира в голямо разследване за механиката на трафика — как се организира, как се доставят момичета, кой върти индустрията. Материалът трябваше да е само от хиляда думи, но ставаше все по-голям и по-голям, а крайният срок все се променяше.

Поклати глава и махна с ръка, за да прогони дима.

— Типично за Ривка. Помня я от началото на кариерата й, когато работехме в едно малко художествено списание в Хайфа. Запознахме се случайно, през седемдесетте. Тя беше изпратена да пише за тъкачките на „Друзе“. Накрая се получи материал от четири хиляди думи за Голда Меир 14 14 Голда Меир (1898–1978), израелски политик, министър-председател (1969–1974) — Б.пр. и предателството спрямо еврейския феминизъм.

Усмихна се и смукна лулата си.

— Такава беше. Винаги излизаше от рамките. И после от рамките на рамките. Все повече и повече с възрастта. Една идея я водеше към друга и накрая ти тръсва статия със седмици закъснение, която няма нищо общо с първоначалната тема. Затова я изритаха от „Хаарец“.

— Мой източник ми каза, че са го направили, защото…

Бен Рои направи справка с бележките си, за да цитира точните думи на Тират.

— … залитала по конспиративните теории и станала параноична.

Ярон се ухили.

— И с пълно право, като се има предвид накъде е тръгнала страната. От личен опит ще ви кажа, че когато Ривка виждаше пушек, обикновено пожарът не е много далеч.

Той отметна глава назад, изви устни и пусна кръгче дим. Навън някакъв уличен търговец непрекъснато викаше „Дакадъм! Бадеми!“ в опит да привлече купувачи.

— Беше труден човек — каза Ярон след кратка пауза. — И ставаше още по-трудна с годините. Понякога нетърпима, особено ако се опитваш да я редактираш. Но си оставаше адски добър журналист. Просто трябваше да знаеш как да се отнасяш с нея. Което в общи линии означава да я оставиш да си върши работата и да стискаш палци, че в крайна сметка ще ти представи нещо. А тя винаги го правеше.

— Знаете ли подробности? — повтори въпроса си Бен Рои, връщайки разговора към статията на Клайнберг. — Какво точно е писала? С кого е разговаряла?

— Знам, че беше направила няколко интервюта в Петах Тиква. Там има приют за момичета, жертви на трафик. Май е единственият по рода си в страната. Като изключим това… — Той сви рамене. — Както казах, предпочитах да не й се бъркам.

— Знаете ли името на убежището?

— „Хофеш“, ако не се лъжа. Да, точно така. „Убежище за свободата“.

Бен Рои си записа.

— Госпожа Клайнберг да е споделяла, че е получавала заплахи заради тази статия? Че я застрашава нещо?

— Не ми е казвала подобно нещо — отвърна Ярон. — Но пък по принцип не ми казваше доста неща. Предпочиташе да не разкрива картите си.

— А някога получавала ли е заплахи?

Ярон изсумтя безрадостно.

— Сигурно щеше, ако някой си правеше труда да чете списанието. Преди да застрелят Рабин, продавахме по сто и осемдесет хиляди бройки месечно. Сега едва правим две хиляди. Не можем дори да ги подаряваме. Никой вече не се интересува. Лека й пръст на лявата идея. Лека й пръст на цялата проклета страна.

Отново засмука лулата си, пускайки меланхолични струйки дим от ъгълчетата на устата си. Отвън виковете на продавача на бадеми се смесиха с гласовете на други, предлагащи грозде и фурми. Бен Рои сръбна от кафето, което започваше да не му изглежда така противно.

— Кога видяхте за последно госпожа Клайнберг? — попита той.

— Видях я преди около шест седмици. Беше дошла до Тел Авив и обядвахме заедно. В един малък палестински ресторант в Дакар. Приятно местенце. За последно разговаряхме преди осем дни, когато се обади да иска поредната отсрочка. Каза, че попаднала на нещо интересно и й трябвало малко повече време, за да поразрови.