Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Не можем ли поне да поставим двама униформени при фермата на Атия? — попита той, извади пакета цигари и отново започна да го върти. — Просто да държат нещата под око.

Хасани като че ли се изненада, сякаш беше очаквал повече борба от подчинения си. Впери поглед в Халифа в очакване да каже нещо. Когато не последваха още искания, кимна доволно и закрачи тежко към бюрото си.

— Защо не — рече той, седна и плесна с ръце. Изглеждаше по-отпуснат, отколкото в началото на срещата. — Нека да са трима униформени, просто за всеки случай.

— Мисля, че и двама ще са достатъчни.

— Не, не — благоразположено настоя Хасани, след като стана ясно, че няма да му се налага да прави каквото и да било. — Загрижен си и аз го имам предвид. Ще изпратим трима във фермата, за да пазят на смени, а след като онази дандания в Долината на царете свърши, ще прегледаме отново ситуацията. Ако наистина има ситуация. И ако сметнем, че се нуждае от преглеждане. Става ли?

— Става — измънка Халифа. — Благодаря.

— Не, аз ти благодаря. Беше абсолютно прав да ми съобщиш това.

Усмихна се. Подобно изражение точно на неговото лице изглеждаше абсолютно не на място, като карикатура.

— Нещо друго? — попита той.

— Не, господине.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Добре. Е, благодаря, че намина. И продължавай в същия дух.

Не беше толкова комплимент, колкото отпращане. Халифа стана и тръгна към вратата, стъпките му отекваха неестествено силно по мраморния под. Докато излизаше в коридора, Хасани извика след него:

— Много поздрави на Зубайда.

— Зейнаб.

— Именно. Предай й, че винаги е в мислите ни.

Началникът задържа усмивката си още малко, после я разкара и погледна към бюрото си. Халифа дръпна вратата. Докато ключалката прещракваше, чу Хасани да си мърмори:

— Шибан тъп мечтател.

Точно като навремето. Странно, но това не го накара да се почувства по-добре.

Тел Авив

Веднага щом стигна до колата си, Бен Рои се обади в приюта „Хофеш“, разговаря с директорката и се разбраха да се срещнат веднага. Сивото сателитно градче Петах Тиква, в което се намираше приютът, беше само на десет километра североизточно от Тел Авив, на не повече от десет минути път — двайсет при по-натоварен трафик. Днес по околовръстния път на столицата колите бяха броня до броня и дори с полицейската лампа изгуби почти час, докато стигне там.

Това поне му даде възможност да се обади на Дов Зиски и да провери дали има напредък с автобусния билет от апартамента на Ривка Клайнберг.

Нямаше.

— Изпратих нейна снимка в участъка в Мицпе Рамон — каза Зиски. — Пуснали са я в обръщение, но засега без резултат. Освен това минах през „Егед“ с надеждата, че някой шофьор може да я е запомнил. Само четирима пътуват по този маршрут, но, както може да се очаква, нужният ми човек е в отпуска. Опитват се да се свържат с него.

— Продължавай в тази посока — каза Бен Рои. — Важно е. Може да се окаже много важно.

Предаде му набързо разговора си с Мордехай Ярон и му каза какви статии е чела Клайнберг в библиотеката.

— Искате ли да погледна тази група? — попита Зиски, след като Бен Рои приключи. — Приятелят ми, специалистът по компютърна сигурност, за когото споменах сутринта, може да знае нещо.

— Не пречи. И между другото, опитай да събереш допълнителна информация за „Барън Корпорейшън“. И по-точно всичко, което успееш да намериш за златната мина, която разработват в Румъния. Имам човек в „Хаарец“, можеш да му звъннеш, ако искаш. Той се занимава с икономика, може да знае едно друго.

Даде му координатите на Натан Тират и чу шепота на писалката на Зиски по бележника му.

— Нещо друго? — попита Бен Рои.

— Криминалистите минаха преди час. Ударили са на камък с косъма от дрехите на жертвата. Сигурни са, че е женски заради дължината му, но нямат ДНК съвпадение.

Бен Рои не беше изненадан. Изобщо не беше сигурно, че косъмът е от убиеца на Клайнберг, а и да беше, вероятността да открият досие не беше особено голяма. Още от самото начало имаше чувството, че убиецът не е стар познайник на полицията. Фактът, че косъмът е на жена, беше донякъде интересен, но не им говореше нищо и той просто го регистрира и продължи нататък.

— Някакъв успех със съседите на Клайнберг?

— Има още двама, с които не сме имали възможност да разговаряме. Никой от другите не е видял или чул каквото и да било.

Последва кратка пауза, последвана от:

— Една госпожа обаче съобщи за миризма.

— Миризма ли?