Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Спря при един хлебар и си купи две бурека и суфгани, след което си запробива път през множеството и излезе от другата страна на пазара. Когато стигна до кооперацията в края на „Ха Ешкол“ — невзрачна триетажна сграда със саксии по балконите и кафене на партера, — храната беше изчезнала и стомахът му беше престанал да ръмжи.

До вратата от стомана и стъкло имаше домофон, под мецуцата с размери на хаванска пура. Бен Рои избърса ръце в джинсите си и пристъпи напред. Някои звънци имаха имена, други нямаха. Името Ривка Клайнберг не се виждаше никъде. Той натисна бутона с надпис „Давидович — домоуправител“.

— Кея.

Гласът беше на мъж. Възрастен, доколкото можеше да прецени.

— Кен.

— Шалом. Името ми е детектив Ариех Бен Рои от йерусалимската…

— Сетихте се най-сетне!

— Моля?

— Обадих се преди четири дни. Бог да ни е на помощ. Щом полицията действа по този начин, нищо чудно, че страната е тръгнала по лайняната река.

Бен Рои нямаше представа за какво говори този.

— Тук съм във връзка с госпожа Ривка Клайнберг.

— Знам защо сте тук, не е нужно да ми казвате! — Мъжът като че ли беше изгубил търпение. — Изчакайте, сега идвам.

Домофонът замлъкна. Чу се отваряне на врата и тътрене на крака по коридора, последвано от щракане на ключалки. Вратата се отвори и Бен Рои се озова пред дребен оплешивяващ човек с плетена жилетка, пантофи и бяла шапчица. Поради някаква причина носеше значка с надпис „Гласувай за нас“, макар да не наближаваха никакви избори.

— Защо се забавихте толкова? — рязко попита той.

— Мисля, че има някаква грешка — каза Бен Рои. — Дойдох заради…

— Заплахите. Знам. Нали аз ви се обадих все пак.

Бен Рои заигра по свирката му.

— Значи някой е заплашвал госпожа Клайнберг?

— Какво?

— Обадили сте се в полицията, защото някой е заплашвал госпожа Клайнберг, така ли?

— Какви ги говориш, дафук Клайнберг заплашваше мен! Каза, че ще ме убие. Побъркана кучка! Аз съм домоуправителят, аз трябва да поддържам това място чисто. Котката й сере на площадката и имам пълното право да се оплаквам. Изтропа се насред етажа. Лайно колкото юмрука ми! Ако имах пушка, щях да…

— Госпожа Клайнберг е била убита снощи — каза Бен Рои.

Това го накара да си затвори устата.

— Тялото й беше открито тази сутрин. Току-що открихме адреса й.

Мъжът стоеше, мигаше на парцали и пристъпваше от крак на крак.

— Колкото юмрука ми — повтори той. — Точно насред площадката.

Бен Рои обясни, че трябва да огледа апартамента на жертвата. Домоуправителят измърмори нещо и се затътри да донесе ключовете. Запали осветлението и поведе Бен Рои нагоре.

— Беше трудна жена — каза той, докато се изкачваха. — Моите уважения, съжалявам за случилото се с нея, но беше трудна жена. Обитателите не бива да имат домашни любимци, против правилника е. Но аз си затворих очите. Само я дръжте в апартамента си, така й казах. Дръжте я вътре и няма да кажа на никого. А тя я пуска да сере на, площадката. И когато възразявам, изпада в ярост! Боже мой, каква ярост само! Каква мръсна уста има! Шибано това, шибано онова! Гледай си шибаната работа! Срам нямаше. Гадна жена, отвратителна. Моите уважения.

Стигнаха до най-горния етаж. Давидович отново запали лампата и отиде до вратата в края на площадката, като по пътя не пропусна да покаже точното място, където котката на Клайнберг си била свършила работата.

— Колкото проклетия ми юмрук беше — промърмори той.

Вратата имаше шпионка и две подсилени брави, едната в средата, другата горе. Домоуправителят пъхна ключ в горната ключалка, разбра, че е избрал погрешен, опита друг и понечи да го завърти.

— Почакайте.

Бен Рои хвана ръката му и го дръпна назад.

Нещо беше привлякло вниманието му. На пода. Върху плочките пред прага, до самата рамка, лежеше част от кибритена клечка, не повече от сантиметър. Наведе се и я взе. Можеше да е нищо. Но пък ако се съдеше по онова, което му беше разказал Натан Тират, Клайнберг явно имаше причини да е параноична. А номерът с кибритената клечка при вратата беше класически за параноиците. Пъхни парченце между вратата и касата, когато излизаш. Ако вратата се отвори, клечката ще падне и ще знаеш, че си имал неканени гости.

— Да сте отваряли вратата през последните двайсет и четири часа?

— Да не сте луд? — извика домоуправителят. — Изобщо не съм доближавал проклетницата!

— Някой друг има ли ключове от апартамента?

— Съмнявам се. Достатъчно неприятности си имах, за да се сдобия с тези. Госпожо Клайнберг, казвам й, аз съм домоуправителят, апартаментът е под наем, трябва да имам резервни ключове, ако случайно стане пожар, има проблем с газта или някоя тръба…