Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Колкото до липсващия лаптоп, имаше възможни обяснения. Инстинктът обаче му казваше, че бележниците са взети от убиеца на Клайнберг. И това беше колика, сериозна колика, защото убиец, който краде бележници със стенографски записки, попада в съвсем различен тип от онзи, който беше удушил жената и откраднал портфейла, ключовете, мобилния й телефон и лаптопа. Между двамата нямаше връзка. Просто не си пасваха. Бен Рои се облегна на прозореца и се загледа умислено над покривите на сградите. Беше в същата поза и петнайсет минути по-късно, когато пристигна екипът криминалисти.

Мота се из апартамента още половин час, докато криминалистите работеха в дневната. Не намери нищо съществено, накрая се предаде и тръгна към изхода. Беше вече на площадката, когато едно момиче от криминалистите извика след него:

— Не знам дали това не означава нещо.

Бен Рои се върна. Момичето стоеше пред бюрото на Клайнберг и сочеше блокчето с листа. Когато той беше оглеждал писалището, блокчето бе почти скрито под листа, но вече ги бяха разчистили.

Отначало не видя какво точно му сочи — освен двете драскулки и едно мастилено петно, блокчето бе празно. Едва когато се наведе и се вгледа по-добре, успя да забележи слаби отпечатъци върху меката бяла хартия, останали от нещо записано на отделен лист. Повечето думи бяха отпечатани твърде слабо или отгоре им бе драскано, така че не можеха да се прочетат ясно. Една обаче се виждаше по-ясно. Отпечатъкът бе по-дълбок и се срещаше най-малко на осем различни места — Восги.

— Май здравата е натискала с химикалката — отбеляза момичето. — Нали се сещате, когато нещо ти е влязло в главата и те тормози непрекъснато.

Восги.

— Да ти говори нещо? — попита Бен Рои.

Момичето поклати глава.

— А на вас?

Той също поклати глава. Определено не беше на иврит. Записа си думата. Загледа се за момент в нея, после сви рамене, прибра бележника в джоба си и тръгна към изхода.

— И вижте дали ще можете да намерите дом за котката — извика той през рамо.

Луксор

Халифа познаваше само трима богаташи.

Единият му беше приятел от детството, който бе направил състояние от дотком индустрията; една беше американска писателка, с която бе завързал нещо като приятелство след посещението й в Луксор, докато правеше проучвания за серията си детективски романи за местната полиция — ама че нелепа идея! Третият беше баджанакът му Хосни.

Докато вървеше през центъра на града след срещата с Демиана Баракат, той спря в едно интернет кафе и написа имейли до първите двама, в които обясняваше финансовите проблеми на приятелката си и питаше дали могат да помогнат по някакъв начин. Чувстваше се неудобно, че го прави — беше горд човек и не му беше в природата да моли за помощ, особено финансова. Не можеше обаче да се освободи от образа на гърбавото момченце и смяташе, че трябва да направи нещо.

Не потърси Хосни. Вицепрезидент на най-голямата компания за олио в Египет, баджанакът му бе прочут стисльо — по-трудно беше да вкараш лазерен лъч в задника му, отколкото да пъхнеш нож между блоковете на Голямата пирамида.

Изпрати имейлите, излезе и закрачи по Корниш ел Нил, като се мъчеше да реши дали да тръгне към новия участък в Ел Аваимая (шикозна нова сграда, в която се бяха нанесли след разрушаването на стария участък), или да се прибере у дома.

Накрая не направи нито едното, нито другото. Шефът му, главен инспектор Абдул ибн Хасини, трябваше да изнася следобед една от безкрайните си лекции по „модернизиране“ — „Нов Египет, нов Луксор, нов участък, нова сила!“, както я беше нарекъл. Честно казано, Халифа предпочиташе да си я спести. Сестрата на Зейнаб, Сама, жената на Хосни, беше долетяла от Кайро и перспективата да слуша дрънканиците й за гримове и пазаруване и последните клюки за висшето общество беше по-безрадостна и от проповедите на началството.

Вместо това скочи в един катер до отсрещния бряг на Нил. Взе такси до Деир ел Медина и се изкатери на своето „място за мислене“ сред скалите около Курн.

Идваше тук всеки път, когато искаше да остане сам, само с мислите си, далеч от всички и всичко. Това беше каменен корниз в основата на малка пукнатина по склона на планината, от който се откриваше чудесен изглед към Долината на царете и на север, където Нил, обработваемите земи и пустинята постепенно се сливаха в размазано петно. Беше го открил преди години, малко след пристигането си в Луксор, и идваше тук често, особено през последните месеци, когато изпитваше особена нужда от спокойствие и самота.