Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

По принцип изнурителното изкачване бе два пъти по-тежко заради следобедната жега и когато най-сетне стигна, едва си поемаше дъх. Намери опора върху песъчливия склон, прехвърли се върху корниза и се настани в сянката на пукнатината, като скръсти ръце и се загледа в далечината с разтуптяно сърце.

Също като в Луксор, нещата от тази страна на Нил се променяха. Може би не така бързо и драматично, но все пак се променяха. Разнебитените кирпичени къщи на старата Курна, които преди се скупчваха като гъби в подножието на Тиванския масив, вече бяха съборени от булдозерите и жителите им се бяха преместили в безлични жилища на север в Ел Тариф (едва го различаваше в далечината — еднакви редици жилищни блокове, приличащи повече на казарма, отколкото на домове). Самият масив, който до неотдавна изглеждаше горе–долу по същия начин, по който бе изглеждал по времето на фараоните, сега беше осеян с грозни бетонни охранителни постове с генератори, антени и прожектори. Долу, насред Долината на Царете, довършваха огромен нов музей и център за посетители. Финансиран от някакви американци и изграждан вече две години, той трябваше да отвори след две седмици и началник Хасани не беше на себе си от вълнение — половината правителство щеше да присъства на церемонията по откриването.

Всичко старо, всички познати места, гледки и ориентири се променяха в нещо различно. И той самият се променяше с тях. Усещаше го. Онзи Юсуф Халифа, който преди шестнайсет години се беше смял безгрижно, когато откри това място, не беше Юсуф Халифа, който сега седеше тук.

Разбира се, всеки се променя с времето, в човек има сърцевина, която си остава същата. Ядро. Халифа имаше чувството, че неговото ядро се е изместило и напукало. Напоследък имаше моменти, в които едва познаваше самия себе си. Мрачните настроения, внезапните и необясними гневни избухвания, разяждащото усещане за безсилие, отчаяние и чувство за вина.

В миналото, независимо от трудностите, които му хвърляше животът (а те бяха предостатъчно), винаги се бе справял с нещата, не позволяваше на несправедливостите на света да го извадят от равновесие. Но напоследък… Разрушеният дом, отровеният кладенец на Атия, финансирането на Демиана, малкото момченце на мотопеда — неща, с които преди се беше справял с жар, ежедневните жестокости на живота, сега сякаш забиваха още по-дълбоко клинове във вече напуканите му основи. Всичко се разпадаше. Неведнъж се питаше дали това не е причината да започне да идва толкова често тук. Не заради покоя, тишината и простора, а заради простото облекчение, че усеща нещо стабилно около себе си.

Отвори бутилката вода, която бе взел по пътя, пи, запали цигара и се намести още по-навътре в сянката. Пред него и леко вляво се виждаха кирпичените останки върху Хълма на Тот; отдясно лежаха руините на „пътната станция“, където бяха спирали древните работници по ежедневния си път до и от Долината на царете. Нещо като древен пропускателен пункт. Скалите наоколо бяха покрити с графитите на работниците, десетки и десетки надписи, отбелязващи кратки моменти от живота им, който е бил точно толкова истински, колкото неговият, и сега бе напълно изгубен за историята.

Един такъв надпис се виждаше точно до главата му — три картуша (на Хоремхеб, Рамзес I и Сети I) върху жълтия варовик, оставени от някой, подписал се като „Писар на Амун, Пей, син на Ипу“. Към надписа вървеше ограден в кръг номер — 817-а, — оставен от чешкия египтолог Ярослав Черни, изучавал надписите през петдесетте години на миналия век.

Халифа често се бе питал за този син на Ипу. Що за човек е бил? Имал ли е братя и сестри? Жена и деца? Внуци? Щастлив ли е бил, или тъжен? Силен или слаб? Здрав или болен? Дълго ли е живял, или е умрял млад? Толкова много въпроси. Толкова много загуба. Цял живот, сведен само до няколко драскулки върху варовик.

Едно нещо го поразяваше все повече напоследък — преходността на нещата. Безсмислието им. Някога Пей е бил живо, дишащо човешко същество като него. Животът му е бил цяла история, изпълнена с драми, емоции, отношения и промени. Бил е бебе, после момче, мъж и може би съпруг и баща. Бил е толкова много неща. Историята му е била толкова богата. После изведнъж е приключила и от нея се е запазил единствено този мъничък фрагмент върху скалата. Фрагменти — само това е останало. И колкото и фрагменти да събереш, колкото и думи, изречения и абзаци да откриеш, никога няма да научиш цялата история. Никога няма да опознаеш напълно човека. И определено няма да го върнеш. Беше си отишъл — и точка.