Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Понякога е много трудно да се прецени точно — каза той с тон, който показваше, че всъщност мисли обратното. — Човек никога не може да е сигурен, докато не удари.

Направи два подготвителни замаха, като гледаше площадката на сто и четирийсет метра от тях. Плавните движения не отговаряха на неговите шейсет и осем години. После разкрачи обутите си във „Футджой Класикс“ крака на метър един от друг, удари и заслони очи с длан, докато следеше траекторията на топката. Тя сякаш увисна за цяла вечност във въздуха, след което се спусна и тупна на лекия склон в задната част на окосената площ. Остана там за момент, после бавно се изтъркаля назад към флагчето, за да спре на около два метра от него. Монтгомъри кимна удовлетворено и прибра стика на мястото му, приемайки поздравленията на другите играчи.

— Ветрецът май я побутна малко повече — каза той с фалшива скромност.

Правеше добър тур. Отличен тур. Също като доброто му пенсиониране. Отлично пенсиониране.

Преди две години, покрай всички неприятности на Субконтинента, нещата не изглеждаха така розови. Корозирала защитна клапа, неизправна система за наблюдение, облак водороден сулфид, хиляди изприщени местни работници. За момент изглеждаше, че ще се размирише като историите с Бопал и „Трафигура“, което изобщо нямаше да се отрази добре на компанията. И на него самия, тъй като в качеството си на главен изпълнителен директор именно той бе взел решение за отлагане на съвременните системи за безопасност, които отдавна се бяха превърнали в стандарт в обектите им в Европа и САЩ.

Не, положението изобщо не изглеждаше розово. В продължение на няколко месеца непрекъснато се потеше, особено когато започнаха съобщенията за спонтанните аборти и родилните дефекти, за раждането на деца с малформации и умствена изостаналост. Слепите, бавноразвиващи се деца, особено от Третия свят, никога не изглеждаха добре в пресата.

За щастие ситуацията се беше разрешила по начин, от който всички останаха доволни. Тлъсти суми за различни правителствени клечки бяха изгладили нещата от индийска страна, а една наистина великолепна кантора от Лондон беше използвала какви ли не хитроумни вратички, за да държат британската преса настрана. Дори не се наложи да компенсират жертвите, макар че за да замажат очите, направиха скромни дарения на няколко местни благотворителни организации. Много скромни дарения.

Миналата година Чарлз Монтгомъри се оттегли с доста солидна пенсия и рицарско звание за заслуги в индустрията. След като продаде акциите си, дори попадна в списъка на богатите на „Сънди Таймс“, макар и на последните места. Животът беше хубав. А когато животът е хубав, същото се отнася и за игрите му. Ударите му се бяха подобрили неимоверно през последните няколко месеца. Което не можеше да се каже за недъзите на онези индийски бебета.

Парламентаристът на торите Тристан Бийк също стреля и топката му падна на пет метра преди площадката. Четиримата играчи тръгнаха напред, като теглеха количките си. Сред тях бе сър Хари Шор, старши член на съдебната колегия, и Брайън Кахил, груб, но невероятно богат австралиец, мениджър на хедж фонд. Въпреки изтичането на отровни газове сър Чарлз Монтгомъри продължаваше да се движи сред висшите кръгове.

Изминаха трийсет метра и Шор, който беше малко пред останалите, забави крачка и вдигна ръка.

— Какво си мисли онзи идиот? — попита той и посочи.

До площадката започваше гора. Някаква фигура — от това разстояние не можеше да се определи дали е мъж или жена — беше излязла от гъстата стена от дървета и рододендрон и стоеше на окосената площ до флагчето. Като че ли държеше нещо като знак или плакат.

— Разкарай се — извика Шор. — Махай се от там. Дупката е в игра!

Фигурата само вдигна високо знака, плаката, или каквото там беше. На него беше написано нещо, но бе прекалено далече, за да го прочетат. От гората излезе и друга фигура, този път несъмнено женска. Тя също държеше плакат.

— Махнете се! — извика Монтгомъри и размаха ръка. — Това е частна…!

Мобилният му телефон иззвъня. Все още размахвайки ръка, той извади апарата от карираните си панталони за голф и го вдигна към ухото си. Беше прекалено разсеян, за да провери кой го търси.

— Да — каза рязко.

— Чарлз Монтгомъри?

Гласът беше мъжки. Непознат.

— Да.

— Сър Чарлз Монтгомъри?

— Да, да. Кой се обажда?

Още две фигури се появиха на площадката. Излизаха и други. Цяла тълпа.

— Чупката! — изрева Тристан Бийк. — Мачкате тревата.