Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Красота. Криминалистите?

Тя вдигна ръце — „нищо“.

— Съседи?

— Засега успяхме да разпитаме само пет апартамента. Всички останали ги няма.

— И какво?

Тя отново вдигна ръце.

— Лайняна работа. Дума да няма. Лайняна работа.

Подобно на Бен Рои с неговите колики, Леа Шалев също си имаше уникален полицейски речник. Тя си погледна часовника, допи кафето и стана.

— Трябва да тръгвам. Лайняна работа или не, семейство Шалев все пак трябва да яде.

Започна да си събира нещата.

— Децата добре ли са? — попита Бен Рои, който също стана.

— Да, макар че Дебора не ми говори. Имаме известни разногласия относно избора й на приятел.

Бен Рои се усмихна. За него самия подобни трепети тепърва предстояха.

— А Бени?

— Добре е. Направи представяне в Ейн Карем и се говори за изложби в Щатите.

Бени Шалев беше художник. При това доста уважаван. Бракът му бе една от малкото полицейски връзки, които бяха успели да издържат на напрежението. Леа и Бени Шалев бяха толкова непоклатими, колкото беше възможно при подобна ситуация. Макар че никога нямаше да го признае дори пред себе си, всеки път, когато ги видеше заедно, Бен Рои изпитваше известна тъга, съжаление за онова, което би могло да бъде. Понякога Сара наистина му липсваше. Всъщност не понякога, а почти постоянно.

— Със Сара ли ще прекараш шабат? — попита Шалев, сякаш беше прочела мислите му.

— Тя ще е с техните.

— Искаш ли да дойдеш при нас? Добре дошъл си.

— Благодаря, Леа, но имам друг ангажимент.

— Сигурен?

— Сигурен.

Излязоха в двора зад участъка. Шкодата на Шалев беше паркирана в отсрещния край, до мястото за езда. Бен Рои я изпрати дотам.

— Искам Намир да продължи със старите случаи — отново заговори за работа тя, докато вървяха. — И с арменската връзка. Пинкас може да проследи заплахите на руснаците и заселниците от Хеврон, може да излезе нещо. Говори руски и знам, че има най-малко един информатор сред заселниците.

— А аз? — попита Бен Рои.

Каза го префърцунено, имитирайки въпроса на Дов Зиски от сутрешната среща. Шалев му хвърли изпепеляващ поглед.

— Продължаваш с Клайнберг. Искам да знам за какво е писала, кого е настъпила по опашката, защо е искала да пътува до Египет и защо е посещавала арменския комплекс толкова често.

Стигнаха до колата и Шалев я отключи.

— Между другото, как върви със Зиски? — попита тя.

— Страхотно. От следващата седмица ще живеем заедно.

— Мазалтов.

Метна чантата си на задната седалка, качи се и затръшна вратата. Отляво се появи АТВ „Поларис Рейнджър“, единственото превозно средство, способно да се справи със стръмните улици на стъпала в Стария град. Шалев го изчака да паркира и запали двигателя.

— Утре няма да работиш, нали?

Бен Рои кимна.

— Ще украсяваме у Сара — каза той. — Ако искаш, мога да…

— Искам да украсяваш. Макар че, ако украсата ти е като работата ти, ще ме е страх да я погледна. До неделя.

Отдаде му шеговито чест, превключи на скорост и потегли към входния тунел на участъка. Насред двора спря и свали стъклото. Бен Рои отиде при нея. Шалев гледаше напред, с ръце на волана.

— Не мога да го обясня, Ариех — рече тя замислено. Тонът й внезапно бе станал сериозен. — Но имам лошо предчувствие за този случай. От самото начало.

— Защото жена е била удушена насред катедрала.

Тя не се усмихна.

— Имам чувството, че ще ни отведе на някакво…

— Лошо място ли?

Тя го погледна в очите.

— Внимавай, Ариех. Внимавай и ме дръж в течение. Нали?

За пет години съвместна работа Леа Шалев никога не беше говорила по подобен начин с него. Бен Рои се почувства странно обезпокоен.

— Нали? — повтори тя.

— Разбира се — отвърна той. — Добре.

Тя кимна, пожела му гут шабас и напусна участъка. Отново започна да ръми.

Луксор

— Тате, гледаме Мери Пъпкинс!

Халифа едва беше отворил вратата на апартамента, когато най-малкият му син Юсуф изхвърча от дневната и се хвърли отгоре му. Момчето го прегърна свирепо, целуна го по устните, измъкна се и се втурна обратно по коридора. Халифа се усмихна, поклати глава и затвори. Остана за момент на място, с букета лилии, който беше купил на връщане от Курн. Обхождаше всичко с поглед, сякаш за да се увери, че живее именно тук. После въздъхна и тръгна след момчето.

Живееха в апартамента от шест месеца. Когато старият им блок беше разрушен, всички обитатели бяха преместени в ужасен бетонен жилищен комплекс на десет километра от града, до моста над Нил. В нетипична за него проява на съчувствие шефът му Хасани беше задействал някакви връзки и бе уредил семейство Халифа в Ел Авамая, почти до новия полицейски участък.