Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Отвори я и зачете, като отпиваше от бутилката. Умът му обаче беше другаде и само две минути по-късно остави книгата.

Удушаване с гарота. Полет до Египет. Липсващи бележници. Восги. Мислите за предстоящото бащинство отстъпиха назад и случаят отново изпълни ума му.

Някъде

Семейството е на първо място. Винаги. Така сме възпитани. Служиш на семейството си. Вършиш всичко, което е нужно, навсякъде, по всяко време. Без въпроси. Без съмнения. То поддържа теб, ти поддържаш него. Семейството е всичко.

Изпълнил съм дълга си през годините. Тук, там и навсякъде. Много пътуване, много оправени каши. Точно така мисля за работата си — оправяне на каши. Винаги съм бил подреден човек.

Семейството има и други ресурси, разбира се. Неограничени ресурси. Но някои каши изискват особено внимание. В края на краищата възпитан съм за това. Набито ми е в главата от ранното ми детство. Правя каквото ми се каже и точка по въпроса.

Само че в този случай усещам тежестта. Сигурен в рутината си, животът отново е нормален, всичко е подредено прилежно на мястото си, но не мога да престана да мисля за катедралата. Избързах ли? Оставих ли недовършени неща? Трябваше ли да изчакам?

Трябваше да е чисто, като всеки друг път. Да ида в апартамента й, да открия какво знае, да я пречистя, да залича следите, да се махна. Просто. Като всеки друг път.

Само че, когато пристигам при апартамента й, тя излиза. С багаж. Навсякъде има хора. Очи, свидетели. Не ми остава друг избор, освен да я последвам. В автобуса. От автобуса през Стария град. В катедралата. И през цялото време мисля за багажа й. Мисля дали не трябва да действам по-рано от планираното, докато имам възможност. Опитвам се да взема решение.

Сега се страхувам, че съм взел погрешното решение. Кашата вече я няма, това е сигурно. Както лаптопът и бележниците. Други се занимават с техническите въпроси. Има обаче недовършени неща. Твърде много недовършени неща. Фотографията например. Трябваше ли да я взема? Не трябваше ли просто да подпаля целия апартамент? Не трябваше ли да продължа да я следя? Не трябваше ли, не трябваше ли, не трябваше ли?

Не съм споменавал за тези съмнения. Семейството не пита, аз не казвам. Но ги има. Тормозят ме. Разсейват ме. Никоя от другите ми мисии не ме е разсейвала. Дори не мисля за тях. Но Йерусалим, катедралата…

Страхувам се, че може да съм разочаровал семейството, че не съм направил онова, което трябва. Че идва беда и аз съм я донесъл. Моля те, Господи, не позволявай да навлека беди на семейството. То е всичко за мен. Без него съм нищо.

И тъй, надявам се. И чакам. И изпълнявам задълженията си по най-добрия начин.

Любопитно — косата й миришеше на бадеми. Също като косата на майка ми.

Когато мобилният иззвъня. Бен Рои още спеше, проснат по корем на леглото като някаква огромна морска звезда.

Беше си легнал в два след полунощ, като преди това сърфираше в мрежата и търсеше материали на Ривка Клайнберг. Намери купища и всички те потвърждаваха думите на Натан Тират. Клайнберг беше обект на възхищение, особено в началото на кариерата си, когато бе получила няколко награди за работата си. Имаше два медала „Журналист на годината“, един за статия за унищожаването на палестински маслинени горички от израелците и един за политизирането на въпроса за водните ресурси на Западния бряг.

Обект на възхищение, но още повече ругана. Тират беше споменал някои от групите, които беше раздразнила през годините, а в мрежата имаше и много други — феминистки, фермери, Мосад, Хамас, израелската полиция, палестинската полиция, едрата индустрия — списъкът сякаш нямаше край. Като че ли всички имаха зъб на Ривка Клайнберг. Когато най-сетне се просна в леглото, главата му бръмчеше и изпадна в неспокоен сън. Сънува бебе, драно от котки в пълна с паяжини катедрала, и, незнайно защо, изхвърлен на брега труп.

Сега лежеше с лице във възглавницата, уморен и кисел. От мобилния му на нощното шкафче гърмеше „Хава Нагила“. Изкушаваше се да го остави на гласова поща, но си помисли, че може да е Сара и се е случило нещо. Протегна се със стон и взе апарата. Номерът на екрана не беше на Сара. Поколеба се. Накрая реши, че така и така няма да заспи и нищо не му пречи да отговори. Обърна се по гръб и притисна телефона към ухото си.

— Шалом.

— Детектив Бен Рои?

— Кен.

— Мордехай Ярон.

Името нищо не му говореше. После се сети. Редакторът на Ривка Клайнсберг. Спусна крака на земята, главата му моментално се избистри.